Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.06.2008 00:25 - КУФАРИТЕ НА МИСТЪР БРАУН – Ведат Сайгел (Турция)
Автор: vmir Категория: Други   
Прочетен: 1625 Коментари: 5 Гласове:
1

Последна промяна: 18.04.2009 20:16


 

Ако не беше месец юли и тази непоносима жега, ако не се бях унесъл в грижи по безработицата и безпа­ричието, ако на летището не бе възникнала такава не­очаквана паника и докато търчах насам-натам, за да си спася душицата, и не бях се спънал в тези скъпи чуж­дестранни куфари с неизвестен собственик, може би щеше да ми се размине, ама нали отдавна са рекли: „Гладна кокошка просо сънува", че и моята работа — неочаквано се превърнах в известен специалист, нато­варен със задачата да вземе активно участие в орга­низираните семинари в слаборазвитите страни от Ор­ганизацията по земеделието и изхранването на насе­лението към Обединените нации!...

Ама какво дълго изречение, а! Така е, големите хора говорят големи приказки!

Но вижте опаката страна на въпроса — най-неочак­вано и ненадейно станах дори голям човек. А каква беше работата... Търсех като луд някаква подводни­ца, за да се настаня някъде на работа. Затова бях до­карал цялото си домочадие на летището с надежда да посрещнем от самолета Ибрахим бей и да получим от него препоръчително писмо... Не стане ли с него ра­ботата, пиши ни тогава загубени...

Всичко бях подредил като по ноти: още не влязъл в чакалнята, и жена ми с насълзено и изкривено от мъка лице с плачевен глас щеше да се хвърли в ръ­цете му: „Мъжът ми осем месеца вече е без работа! — щеше да проплаче тя. — Откакто го изгониха от фаб­риката, навсякъде хлопват вратите под носа му! Тези малките, виждате ли ги, скъпи Ибрахим бей, от осем месеца мечтаят за една топла чорба!"

Още неизчакали майка си да завърши своя печален монолог, и дечурлигата съобразно моите строги на­ставления щяха да зареват. За да ги настроя предварително за изпълнението, малко преди приземяване­то на самолета щях да им обърша по няколко шама­ра ... „Или намерете някаква работа на баща ни — щяха да писнат и да молят колкото им глас държи, — или по-добре ни убийте!"

След като се изредяха всичките, аз щях да се прос­на в нозете му и да ревна сърцераздирателно: „Позво­лете да целуна тези крака, които ще докарат радост в нашия дом!" — и нямаше да стана, докато не го трогна.

Докато се блъскахме в навалицата на летището, още веднъж си повтарях ролята на всекиго от семейство­то. Тъкмо когато правех третата репетиция по целуване на краката и взе, че се приземи някакъв самолет, и като се юрна оня ми ти народ, като се объркаха посрещачи и пътници, като настана една суматоха, ще речеш — младежки митинг, може да възразите: не ми­тинг, а по-скоро извънредно заседание на Парла­мента ...

Докато полагах невероятни усилия да опазя домочадието си от блъсканицата, изведнъж навалицата не­усетно ме повлече, търколих се на земята и изчезнах, съпроводен от отдалечаващите се отчаяни писъци на моите хора. А на летището един шум, една врява, на­около викове, крясъци... Както си лежах, затиснат от цяла камара хора, заслушах се — половината от нава­лицата крещеше:

  Гоу хоум, Браун!

А другата половина от тълпата, подпомогнати от усилията на двама зачервени от напрягане зурнаджия и тъпанджия, крещеше:

  Добре дошъл, мистър Браун!    

То от мен нямаше кой да се интересува на какъв съм хал, та се понапънах, измъкнах се от купчината и с помощта на два куфара, озовали се кой знае как в суматохата до ръцете ми, направих усилия да се из­правя. Къде ти! Тъкмо се надигнах и наоколо ми вед­нага се струпаха хора и ме уловиха за ръцете.

  Ама моля ви — крещя аз, като се мъча да се отър­ва, — аз нямах лоши намерения! Моля ви, пуснете ме!

Ама кой да те чуе. Награбили ме те и ме мъкнат нанякъде. Зад мен с писъци се потътрила цялата фамилия, ама този път дечурлигата наистина реват, без да има нужда от моите поощрителни шамари.

  Ей, братя! — развиках се аз. — На когото са ку­фарите, да си ги вземе, не мн е минало н през ум та­кова нещо! ...

Кой да те чуе... Облещил очи, зяпнали усти, крещят ли, крещят и ме мъкнат подире си...

  Поне позволете да се простя с жената и децата! ... Никой не чува...

Като видях и полицаите, съвсем ме засърбя там, къ­дето не ме сърби... Сега ще ме награбят полицаите, ще вземат показания от свидетелите, ще вземат и от мен дактилоскопични отпечатъци и направо в зат­вора! ...

От една страна, моля се на тези, дето са ме сграб­чили здраво и не ми позволяват да мръдна, от дру­га — крещя на жената, която тичешком мъкне децата подире ми:

  Разкажи за станалото на   Ибрахим  бей! Донеси ми постеля в затвора... И гледай там да постъкмиш някоя пара...

Добре, ама жена ми се приближи още повече и ми нрошепна:

  Ако питаш мене, туй не ми прилича на залавяне, нещо друго става май, ама де да видим. Я  се огле­дай! ...

Оглеждам се аз и какво да видя: с идването на по­лицията навалицата се поразпръснала, чалгаджиите се оттеглили настрана, точно насреща се подредили ня­колко човека с букети, а цялото множество — зад тях... А в средата моя милост с куфарите в ръце — жива картинка — от двете ми страни по един човек, а зад мен се наредила цялата фамилия... Вратата отворена и една голяма черна кола се приближава. „Ха, рекох си, ето сега ще ме закарат в полицейско­то..." Добре, ама гледам хората още повече се из­пъчиха, наредените в шпалир полицаи козируват ли, ко­зируват, насреща ми се зазтекоха неколцина, грабнаха с уважение куфарите от ръцете ми, навалицата зад музиката ме обсипва с цветя. Тъкмо сн мислех: „Абе собственикът на куфарите е разбрал, че нямам лоши намерения и сега иска да ми се извини!", когато жена ми отново се наведе и ми прошушна:

  Я погледни!  Нещо ти говорят...

Ослушвам се аз, ама то такава тупурдия, че нищо не мога да разбера. Едва долових последните думи, казани на турски: „Благодарим ви от името на цяла­та нация!" Този свърши речта си, след него се изпра­ви друг и започна нещо да каканиже на английски... Като завърши и той, започнаха да ръкопляскат, а зад мен отново се чу шепотът на жена ми:

-  Ей, чакат да се изкажеш! Кажи там нещо, па да си вървим...

О, аллах, в такова състояние човек какво може да рече, а?

„Като син на една страна, който толкова и да е изстрадал от безработицата и безпаричието, никога не е хвърлял око на чуждото и наистина щях да пре­дам куфарите на собственика им. Благодаря за този морален жест, който ми демонстрира нацията, целу­вам големите по ръцете, а малките по очите и т. н. . ."  Точно така се гласях да започна изказва­нето си, или пък може би щеше да е достатъчно да кажа само „Благодаря", когато зад гърба ми жена ми прошушна:

— Изглежда те взеха за някакъв чужденец! Споме­нават  за  някой  си  мистър   Браун,  сигурно ти  ще  си тоя!...

  Откъде разбра?

  Как няма да разбера, я погледни какво пише на букетите, дето ти дават!

Погледнах и наистина между двата реда, написани на чужд език, различих името „Мр. Браун..."

  Ей, ами сега? — стреснах се аз. — Ами сега как­во ще правим?

  Няма  как,  трябва да  се оправяме —  прошушна жена ми с глас, ама аха да ревне. — Щом ни е дошло до главата, ще изтърпим някак. Ама докато се отър­веш от тях, ще си бъдеш мистър Браун...

  То лесно е да  речеш... Първо трябва да знаеш език. После трябва да разбера що за човек е той, с какво се занимава, защо е дошъл? ... То добре, сбър­каха   ме... Ама  нещо  ако  стане,  най-малкото ще ме обвинят в шарлатанство...

  Скъпи    взе да  ме убеждава  жената,    какво губим. И без това сме изгорели. Ако са те взели за друг,  добре,   ако ли  пък не — тяхна  си е грешката. Малко ли чужденци идват отвън и говорят на турски!

Явно, нямаше друг изход. Бях задължен, при тако­ва посрещане и при почестите, които ми оказаха — едва ли не като на държавен глава. Сега работата беше, като почнат разните банкети и други истории, да не разберат, че съм турчин.

Нямаше как, зяпнах широко с уста и си закълчих езика:

  Здравейте, наши съюзници от НАТО! В тоз стра­на има голямо възход.

Жена ми ме бутна и шепти:

  Повече си разваляй думите, колкото по-лошо го­вориш, толкова  ще е по-голямо уважението!...

  В това момент, кога пристигнали във вашето ща­стлив страна...

Близо половин час говорих, без да знам какво съм приказвал. Като започнах, та не могат да ме спрат... Най-после натовариха цялата фамилия на колата и потеглихме. Думам си, че поне това ще ни е ползата. А то не, откарват ни в специално отреден за нас лук­созен хотел. Аз като местен тъкмо щях да река: „Защо си правите труда, да бяхте ни откарали направо вкъ­щи!", когато жена ми ме ощипа и аз дойдох на себе си.

Като кралска фамилия ни прекараха през града и ни настаниха в един хотел, ама то не хотел, ами съ­щински дворец... Влизаме във фоайето, а там гъмжило от журналисти, фоторепортьори и телевизионни опера­тори. Един, който положително се занимаваше с про­токола, се изправи пред нас и ни съобщи програмата:

-  Тук ще останете половин час, за да се срещнете с  журналистите.   После  заедно   ще  отидем   на   обеда, даван във ваша чест. След почивка един час ще оти­дете  на  семинара  по  проблемите  за   „Изхранване на населението в развитите страни". Вечерта отново прием във ваша чест, а сутринта в девет — завръщане...

След тези думи той ни остави и край нас се стру­паха журналистите:

  Как намерихте страната ни, мистър Браун? Отговорих им по маниера на Лаурел и Харди:

  Лесно!...

В това време поемам по глътка от чашата с уиски, която един келнер ми поднесе с уважение, а гладният ми стомах се свива, не ти е работа. . .

  С  какво  нашата  страна  привлече  най-силно  вни­манието ви?

С   уважението   и   обичта,   които   проявявате   към чужденците...

Как   виждате   икономическата    перспектива      на •страната ни с окото на чужденец?

Аз вече бях подбелил очи под влиянието на не знам си коя вече по ред чаша с уиски, та се провикнах: — Гуля-я-я. . .

  Според вас, на какво трябва да отдаде предпочи­тание Турция, на индустрията или на земеделието?

И на едното, и на другото... За по-голямото въз­ход на  ваша  страна,  ние  ще предоставим  необходим количество средства...

  Как намирате нашата кухня?

Още не намерило...

След като дадох обширни пояснения от спорта до външната политика, от морала до кадровите въпроси, поех си солука едва на банкета. Съгласно програмата трябваше да се произнесат речи. Те говориха, ние през това време лапахме като невидели. Те говориха, а ние плюскахме, после цялото семейство му теглихме една молитва по турски маниер.

След безсънната нощ, която прекарахме на пухе­ните постели в хотела, приличащ на дворец, без да ни дадат възможност да се сбогуваме с приятели и род­нини, без да знаем изобщо къде заминаваме, без да обърнат внимание на протестите и възраженията ни, натикаха ни в един самолет и ни изпратиха по живо по здраво. В това време един от пътниците, седнал близо до вратата, пишеше в бележника си, върху който бе отпечатан надписът „Мр. Браун". „Дойдох и се връ­щам. Никой в Турция не се заинтересува от моите възгледи за изхранването на населението, получили признание в цял свят. Поради лоша организация не само че не бях посрещнат, но ми изчезнаха и куфа­рите. Отгоре на всичко ми загубиха времето, като ме принудиха да се изкажа по въпросите на футболното съдийство, в частност за положенията, при които тряб­ва да се свири засада..."

Това ще река на тези, които са се измъчили да ти­чат насам-натам из страната и да търсят подводници, за да им издействуват работа в чужбина. Не се мъ­чете! Достатъчно е да се юрнете в навалицата на ле­тището и да намерите някой забравен чуждестранен куфар...

Превод от турски: Румен  Ковачев

 

ПРОСТО ДА ПОСЛУШАМЕ, А МОЖЕ И ДА ПОГЛЕДАМЕ

 

Това който го харесва, го знае. А на който не му харесва, не му трябват обяснения. Не, че не съм дал никакви обяснения, но са отпреди година, когато го събрах от ютюба парче по парче. Слагам го сега, за да споделя с вас рок-интерпретацията на последните дни от земния живот на Исус. Сега предлагам просто да слушаме, а може и да погледаме. Лошото е, че много от клиповете не се отварят, защото са заличени от ютюба, друга част са с ужасното качество, характерно за повечето клипове в нета. Но, правя каквото трябва за отстраняване на тези проблеми, и се надявам скоро да ви предоставя всички липсващи изпълнения с високото аудио и видеокачество, което заслужават и което ни позволи ютюба. Приятно слушане!

Jesus Christ Superstar (1973)


Тагове:   Мистър,   Сайгел,


Гласувай:
1
0



1. helios - vmir, Развесели ме на ранина!:)
08.06.2008 10:30
Хубав неделен ден!:)
цитирай
2. krotalka - И втория разказ ми хареса!
08.06.2008 10:54
Продължавайте в тоя дух!

Оправихте ми настроението!!!

Весела неделя!
цитирай
3. vmir - Благодаря, щом ви харесва, ще кача още подобни весели разказчета.
08.06.2008 12:18
Току - виж някой се възползвал от идеите в тях.

Добра неделя и на вас! :)
цитирай
4. bovari - Посланието в края е прието сериозно.:)))
08.06.2008 22:20
"Достатъчно е да се юрнете в навалицата на ле­тището и да намерите някой забравен чуждестранен куфар..."- прието е съвсем присърце!!! Моля "авторите" да не се сърдят, ако ги повикат за справка, за подбудителство в някой полицейски участък.:)))))Носите отговорност!:)))))
цитирай
5. vmir - Благодарим за напомнянето, мадам Бовари.
08.06.2008 22:57
Както можете да се уверите от първия разказ, вече имаме подготвеност за среща с полицията. Готови сме да произведем добро впечатление върху полицейските служители! Следователно, място за колебание не съществува - остава да си намерим подходящите куфари! :)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: vmir
Категория: Политика
Прочетен: 3449023
Постинги: 670
Коментари: 10310
Гласове: 53558
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031