Писателят Прибек беше немарлив човек. Редакцията на „Пробуждане" беше още по-немарлива.

Писателят завърши новелата си, измъкна листа от Пишещата машина и я занесе направо в редакцията. Влезе в стаята на главния редактор.

—  Струва   ми  се,  това   е   едно   чудесно   произведе­ние! — скромно каза той и остави ръкописа. Главният редактор му хвърли бегъл поглед, защото бързаше за съвещание.  Пъхна  новелата  в  ръцете  на  завеждащия литературната рубрика.

—  Донесе я Прибек, дайте я за печат.

Завеждащият литературната рубрика също бързаше.

До шест трябваше да приключи срещата си, защото в седем с „Токай експрес" пристигаше жена му. Реши да остави новелата в досието „За печат" в горното дясно чекмедже на бюрото си, но го беше заключил, а къде ще си играе да отключва. Ето защо натъпка ръ­кописа в средното чекмедже сред куп какви ли не хартийки, две мазни закуски, останали от следобед, за­съхнало мастилено шише, някаква ръкавица, един учебник по испански език, една бележка от химическо чистене (съпругата му вече от седмица я търсеше в къщи), малко дребни пари, кламери, разпилян тютюн, едно порнографско списание (ако не ми го върнеш, ще те убия), монография за град Мако и карта за пъ­туване с намаление по железниците. И завинаги за­брави новелата.

След три седмици писателят се срещна с главния редактор.

— Отдавна е в печатницата, чудесна е — излъга той. Веднага извика завеждащия литературната рубрика.

— Какво стана с новелата на Прибек?

— Боже господи! Ей сега, веднага — каза завежда­щият и изтича  навън. Измъкна от горното дясно чекмедже папката  с надпис  „За  печат"  и  кръвта  му се смрази. Ръкописът го нямаше. А със сигурност си спом­няше за него. Донесе го. . . прибра го. . . къде е? Наис­тина  свикнал  е да  губи  ръкописи.  Един  път  забрави целия следващ брой в  автобуса,  а само който  не ра­боти, той не греши. Ала сега със сигурност си спомня­ше.  Кой е посмял да  бърка в чекмеджето му?  Кой е извадил новелата.  На кого му е притрябвал  Прибековият ръкопис?

Всичко изсипа, всичко обърна, телефонира вкъщи, навика жена си да търси по-добре. Да, в кухнята също, сега си спомни, занесе ръкописа на Прибек вкъщи, за да го прочете... и все пак не. Скара се с машинопис­ката на редакцията, с колегите си, с чистачката, с по­следната по-сдържано, защото редактори с лопата да ги ринеш, толкова много, Дунава да преградиш с тях, ама чистачки... Разтребваше и търсеше, като по време на голямото чистене изскочи половин бурканче с мухлясало ягодово сладко, отдавна изчезналата пи­салка „Паркер", едно писмо, което беше забравил да пусне. А новелата на Прибек я нямаше никъде.

— Така и предполагах — отговори смръщено глав­ният редактор, когато узна за изчезването на новела­та. —Ако това още веднъж се... Я, чакай, ще позвъ­ня на Прибек, но премиалните ти отлетяха.

Главният редактор разговаря надълго с писателя: за времето, за състоянието на литературата, за камъка в бъбреците, след което така, уж между другото попита:

—  Абе виж дали не можеш да ми дадеш един пре­пис от предишната си новела.

—  Не — отговори авторът, — обикновено произведе­нията си ги пиша в един екземпляр. За какво ти е при­трябвала?

—  Заради илюстрацията — измънка главният редак­тор. Ако имаше още един екземпляр,  щеше да стане по-бързо.

—  За толкова време спокойно можехте да накарате и Леонардо да ви я илюстрира — ядосано отговори ав­торът.

Главният редактор привика завеждащия литератур­ната рубрика и му заповяда:

—  До сутринта да си намерил този въшлив Прибеков ръкопис!

Завеждащият търси цяла нощ. Извади зимния си балтон от нафталина и му обърна джобовете, слезе долу в мазето. Разсъждаваше. С каква дреха беше то­гава, когато Прибек... Търсеше някаква сламка, нещо, за което може да се хване. „Единствено себе си мога да хвана" — мислеше си той с горчива подигравка.

Ала и писателят не спа. Обхвана го ужасно съмне­ние. Измъчен и необръснат, сутринта той се втурна в „Пробуждане".

—  Къде е ръкописът ми?

—  Вече го занесоха в печатницата!

—  Искам да го видя.

—  За какво?

—  Искам да  поправя един ред в него.  Имам право на...

—  Ще получиш отпечатък.

—  Сега го искам!

Главният редактор събра смелост:

—  Слушай! Не знам къде е ръкописът ти, но ще се намери. Търсим го. Добрите писатели правят преписи на слабичките си работи.

— Ти сега не ме учи на ред! — извика Прибек.

—  Добре, моля те, успокой се. Ще се намери, ще го открием,  и  конят има  четири  крака,  а  пък...

Ръкописът обаче не се намери. В редакцията вече измислиха поговорка за него „Изчезнал като Прибеков ръкопис" — казваха за всичко, което не можеха да открият. В преддверието поставиха надпис с големи букви:

НЕ   СЪХРАНЯВАМЕ   И   НЕ   ВРЪЩАМЕ   РЪКОПИСИ!

РЕДАКЦИЯТА  НЕ  Е АРХИВ. МОЛИМ  ВИ,  ПАЗЕТЕ  ПРЕПИСИТЕ  ОТ  РЪКОПИСИТЕ  СИ!

Всяка сутрин завеждащият литературната рубрика преглеждаше първо новините в рубриката „Тъжни ве­сти". Господи! Та, и писателите са смъртни, а напосле­дък Прибек изглеждаше много зле. Прибек наистина беше болен. Разболя се заради изчезналата новела. Не си спомняше нищо от нея. Само това, че беше мно­го добра творба — плод на щастливо хрумване, съз­дадена по божията воля. С добра форма и композиция, лека и задълбочена. Тогава, докато я пишеше, като че ли го бе осенила музата, разкрил бе някаква тайна, казал бе нещо много красиво за любовта и све­та, нещо неповторимо.

Опита се да си спомни думите, изреченията, но не успя. Не можеше да яде, да пие, да спи, престана да се движи сред приятелите си. Когато главният редак­тор му позвъни по повод хонорара за изгубената но­вела и с предложение за написването на повест, той с вик тръшна слушалката. Скара се със съпругата си и повече не можа да напише нито ред. С компрес на челото се бе вторачил в тавана и очакваше отново да го споходи божията милост, изгубеното произведение, главното произведение, смисълът на живота му. По­някога чувствуваше, че ще скочи, ще вземе един кухненски нож и ще изтича до „Пробуждане", или пък ще отиде в Главната прокуратура, за да подаде жалба за кражба, за обир, задето са разбили живота му, или ще се разкрещи насред улицата. След което все пак продължи да си лежи и да бленува за изгубеното про­изведение, единствения смисъл на неговия живот, на­вярно една загубена Нобелова награда.

Един ден съвсем случайно попадна на новелата. От­начало я взе за привидение. Как така? Как е попад­нала тук? Да, разбира се... тази новела я бе препеча­тал два пъти. Беше се изцапала от лентата на пише­щата машина, ето защо я бе преписал повторно и така единият екземпляр бе останал тук сред празните листове.

Слепоочието му тупаше от напрежение, ръцете му трепереха, когато започна да чете. Разбира се, че е тя — „Признание". Прочете я, но нищо не разбра. Това беше новелата, но по дяволите! Сега след толкова сед­мици, отчуждена и преценена, тя изглеждаше съвсем друга. Разтеглена, лошо изградена, банална, безинте­ресна. В нея нямаше и следа от божията промисъл. Слаба, калпава работа.

— О,   боже,  направи  някакво  чудо  —  каза   писате­лят, — дано не открият ръкописа!
Превод от унгарски: Джени Маджаров

МОЛИТВА ЗА ХОРА ПОД НАПРЕЖЕНИЕ...

 

 

МОЛИТВА ЗА ХОРА ПОД НАПРЕЖЕНИЕ...

 

Дай ми спокойствие, за да приема нещата, които не мога да променя, Куража да променя нещата, които не мога да приема, И мъдростта да скрия телата на онези хора, които ми се наложи да убия днес, Защото ме вбесиха. И също така ми помогни да бъда внимателен с пръстите, които настъпвам днес, Защото може да се окажат свързани със задника, който може да ми се наложи да целувам утре. Помогни ми да давам по 100% от себе си в работата... 12% в понеделник 23% във вторник 40% в сряда 20% в четвъртък 5% в петък И ми помогни да   запомня... Че когато имам наистина лош ден И изглежда, че хората се опитват да ме вбесят, Ще ми отнеме 42 мускула да се намръщя И само 4, за да протегна средния си пръст и да им кажа да ми го духат. АМИН

 

Макар, че се отнася за прединтернетния период, разказа дава идея за преживяванията на човек, който е лишен от възможността да се върне към творението си. Днес в нета хора със спорна репутация се изживяват като фактори в живота на другите главно с това, че са си осигурили възможност да редактират или дори трият без сериозна причина всеки, който представлява заплаха за техните или нечии лъжи, преструвки и интриги.

Добро утро и хубав ден! Дано не ви трият или затриват творенията!

Всяко произведение е скъпо за автора си!
Някои може по-късно да не си ги хареса, но в момента на написването им, ги чувства като свои рожби!
Многа важно е, в какво настроение четем дадено произведение!

Много хубав разказ момчета!!!!
Благодаря ви!

Иска ни се да бяхме то написали ние - като братя Мормареви или братя Гонкур, например. :)))

Мда, с времето емоциите се трансформират, затихват, отшумяват, "побеляват".
Често това, което днес ни се струва най-важното нещо на света, след известен период вече не е така .
А друг път, когато си оставил сърцето си там,
поради твоя или чужда небрежност,
да те доведат до лудост или болест.
Някак си това разказче ми напомни за филма на Мел Гибсън ,
мисля ,че се казваше Следите.
Когато видим следствието, разбираме причината...за божията милост .
Колкото до творенията, Воймир, дори и да ти го изтрие някой, белега стои .
Това , което си отправил като послание към някой, бъди сигурен, е "чуто"

Благодаря ти, твърде силен и мъдър разказ !

Хубав ден и за теб!

Вярвам, че е както казваш!

Хубав ден и на теб! :)))