Прочетен: 2112 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 11.10.2009 05:06
Писателят Прибек беше немарлив човек. Редакцията на „Пробуждане" беше още по-немарлива.
Писателят завърши новелата си, измъкна листа от Пишещата машина и я занесе направо в редакцията. Влезе в стаята на главния редактор.
— Струва ми се, това е едно чудесно произведение! — скромно каза той и остави ръкописа. Главният редактор му хвърли бегъл поглед, защото бързаше за съвещание. Пъхна новелата в ръцете на завеждащия литературната рубрика.
— Донесе я Прибек, дайте я за печат.
Завеждащият литературната рубрика също бързаше.
До шест трябваше да приключи срещата си, защото в седем с „Токай експрес" пристигаше жена му. Реши да остави новелата в досието „За печат" в горното дясно чекмедже на бюрото си, но го беше заключил, а къде ще си играе да отключва. Ето защо натъпка ръкописа в средното чекмедже сред куп какви ли не хартийки, две мазни закуски, останали от следобед, засъхнало мастилено шише, някаква ръкавица, един учебник по испански език, една бележка от химическо чистене (съпругата му вече от седмица я търсеше в къщи), малко дребни пари, кламери, разпилян тютюн, едно порнографско списание (ако не ми го върнеш, ще те убия), монография за град Мако и карта за пътуване с намаление по железниците. И завинаги забрави новелата.
След три седмици писателят се срещна с главния редактор.
— Отдавна е в печатницата, чудесна е — излъга той. Веднага извика завеждащия литературната рубрика.
— Какво стана с новелата на Прибек?
— Боже господи! Ей сега, веднага — каза завеждащият и изтича навън. Измъкна от горното дясно чекмедже папката с надпис „За печат" и кръвта му се смрази. Ръкописът го нямаше. А със сигурност си спомняше за него. Донесе го. . . прибра го. . . къде е? Наистина свикнал е да губи ръкописи. Един път забрави целия следващ брой в автобуса, а само който не работи, той не греши. Ала сега със сигурност си спомняше. Кой е посмял да бърка в чекмеджето му? Кой е извадил новелата. На кого му е притрябвал Прибековият ръкопис?
Всичко изсипа, всичко обърна, телефонира вкъщи, навика жена си да търси по-добре. Да, в кухнята също, сега си спомни, занесе ръкописа на Прибек вкъщи, за да го прочете... и все пак не. Скара се с машинописката на редакцията, с колегите си, с чистачката, с последната по-сдържано, защото редактори с лопата да ги ринеш, толкова много, Дунава да преградиш с тях, ама чистачки... Разтребваше и търсеше, като по време на голямото чистене изскочи половин бурканче с мухлясало ягодово сладко, отдавна изчезналата писалка „Паркер", едно писмо, което беше забравил да пусне. А новелата на Прибек я нямаше никъде.
— Така и предполагах — отговори смръщено главният редактор, когато узна за изчезването на новелата. —Ако това още веднъж се... Я, чакай, ще позвъня на Прибек, но премиалните ти отлетяха.
Главният редактор разговаря надълго с писателя: за времето, за състоянието на литературата, за камъка в бъбреците, след което така, уж между другото попита:
— Абе виж дали не можеш да ми дадеш един препис от предишната си новела.
— Не — отговори авторът, — обикновено произведенията си ги пиша в един екземпляр. За какво ти е притрябвала?
— Заради илюстрацията — измънка главният редактор. Ако имаше още един екземпляр, щеше да стане по-бързо.
— За толкова време спокойно можехте да накарате и Леонардо да ви я илюстрира — ядосано отговори авторът.
Главният редактор привика завеждащия литературната рубрика и му заповяда:
— До сутринта да си намерил този въшлив Прибеков ръкопис!
Завеждащият търси цяла нощ. Извади зимния си балтон от нафталина и му обърна джобовете, слезе долу в мазето. Разсъждаваше. С каква дреха беше тогава, когато Прибек... Търсеше някаква сламка, нещо, за което може да се хване. „Единствено себе си мога да хвана" — мислеше си той с горчива подигравка.
Ала и писателят не спа. Обхвана го ужасно съмнение. Измъчен и необръснат, сутринта той се втурна в „Пробуждане".
— Къде е ръкописът ми?
— Вече го занесоха в печатницата!
— Искам да го видя.
— За какво?
— Искам да поправя един ред в него. Имам право на...
— Ще получиш отпечатък.
— Сега го искам!
Главният редактор събра смелост:
— Слушай! Не знам къде е ръкописът ти, но ще се намери. Търсим го. Добрите писатели правят преписи на слабичките си работи.
— Ти сега не ме учи на ред! — извика Прибек.
— Добре, моля те, успокой се. Ще се намери, ще го открием, и конят има четири крака, а пък...
Ръкописът обаче не се намери. В редакцията вече измислиха поговорка за него „Изчезнал като Прибеков ръкопис" — казваха за всичко, което не можеха да открият. В преддверието поставиха надпис с големи букви:
НЕ СЪХРАНЯВАМЕ И НЕ ВРЪЩАМЕ РЪКОПИСИ!
РЕДАКЦИЯТА НЕ Е АРХИВ. МОЛИМ ВИ, ПАЗЕТЕ ПРЕПИСИТЕ ОТ РЪКОПИСИТЕ СИ!
Всяка сутрин завеждащият литературната рубрика преглеждаше първо новините в рубриката „Тъжни вести". Господи! Та, и писателите са смъртни, а напоследък Прибек изглеждаше много зле. Прибек наистина беше болен. Разболя се заради изчезналата новела. Не си спомняше нищо от нея. Само това, че беше много добра творба — плод на щастливо хрумване, създадена по божията воля. С добра форма и композиция, лека и задълбочена. Тогава, докато я пишеше, като че ли го бе осенила музата, разкрил бе някаква тайна, казал бе нещо много красиво за любовта и света, нещо неповторимо.
Опита се да си спомни думите, изреченията, но не успя. Не можеше да яде, да пие, да спи, престана да се движи сред приятелите си. Когато главният редактор му позвъни по повод хонорара за изгубената новела и с предложение за написването на повест, той с вик тръшна слушалката. Скара се със съпругата си и повече не можа да напише нито ред. С компрес на челото се бе вторачил в тавана и очакваше отново да го споходи божията милост, изгубеното произведение, главното произведение, смисълът на живота му. Понякога чувствуваше, че ще скочи, ще вземе един кухненски нож и ще изтича до „Пробуждане", или пък ще отиде в Главната прокуратура, за да подаде жалба за кражба, за обир, задето са разбили живота му, или ще се разкрещи насред улицата. След което все пак продължи да си лежи и да бленува за изгубеното произведение, единствения смисъл на неговия живот, навярно една загубена Нобелова награда.
Един ден съвсем случайно попадна на новелата. Отначало я взе за привидение. Как така? Как е попаднала тук? Да, разбира се... тази новела я бе препечатал два пъти. Беше се изцапала от лентата на пишещата машина, ето защо я бе преписал повторно и така единият екземпляр бе останал тук сред празните листове.
Слепоочието му тупаше от напрежение, ръцете му трепереха, когато започна да чете. Разбира се, че е тя — „Признание". Прочете я, но нищо не разбра. Това беше новелата, но по дяволите! Сега след толкова седмици, отчуждена и преценена, тя изглеждаше съвсем друга. Разтеглена, лошо изградена, банална, безинтересна. В нея нямаше и следа от божията промисъл. Слаба, калпава работа.
— О, боже, направи някакво чудо — каза писателят, — дано не открият ръкописа!
Превод от унгарски: Джени Маджаров
МОЛИТВА ЗА ХОРА ПОД НАПРЕЖЕНИЕ... |
|
МОЛИТВА ЗА ХОРА ПОД НАПРЕЖЕНИЕ... |
|
Добро утро и хубав ден! Дано не ви трият или затриват творенията!
Някои може по-късно да не си ги хареса, но в момента на написването им, ги чувства като свои рожби!
Многа важно е, в какво настроение четем дадено произведение!
Много хубав разказ момчета!!!!
Благодаря ви!
11.06.2008 08:43
Често това, което днес ни се струва най-важното нещо на света, след известен период вече не е така .
А друг път, когато си оставил сърцето си там,
поради твоя или чужда небрежност,
да те доведат до лудост или болест.
Някак си това разказче ми напомни за филма на Мел Гибсън ,
мисля ,че се казваше Следите.
Когато видим следствието, разбираме причината...за божията милост .
Колкото до творенията, Воймир, дори и да ти го изтрие някой, белега стои .
Това , което си отправил като послание към някой, бъди сигурен, е "чуто"
Благодаря ти, твърде силен и мъдър разказ !
Хубав ден и за теб!
Хубав ден и на теб! :)))
2. Eва Звездева
3. Comma
4. Вики
5. Буров
6. Библията
7. BGweather
8. Stringmeteo
9. BGSTYLE
10. Investopedia
11. база данни
12. Световна банка