Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06.2008 09:30 - МОЖЕ БИ ПРИНОС В ПСИХОТЕРАПИЯТА – Любен Дилов (България)
Автор: vmir Категория: Други   
Прочетен: 1917 Коментари: 7 Гласове:
1

Последна промяна: 11.06.2008 16:00

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Някога хората предпочитали да се удивляват на необяс­нимите постъпки на своите богове и като че ли твърде малко са се интересували от самите себе си или пък са смятали там всичко за ясно. Това едва ли ги е пра­вило по-щастливи, но, допускам, на душите им е било по-леко. Странни били пътищата на божията проми­съл, обичали да казват те и това, изглежда, доста ги е утешавало. А с какво да се утешаваме ние, безбож­ниците, в днешния век на компютри и програми? Ня­маме си дори наши си, днешни утехи, от рода на: „Та­къв е животът" и: „Така му било писано", ами уж на шега ги призоваваме от миналото, защото още не ни ляга на устата да казваме: „Така му било програми­рано", въпреки успехите на генетиката. Психолозите пък ни уверяват, че вътрешният ни живот се управля­вал от някакви си комплекси и тем подобни, но също не върви да възкликнеш примирено: „Странни са чо­вешките комплекси!" - защото това е научен термин, пък науката ни задължава да не се примиряваме със загадките, които ни предлага природата. Е, и ние все ги разгадаваме, все ги разгадаваме, но непрекъсната се пръкват куп неща, които, щом ги съзрем в собстве­ната си душа или у ближния, пак ни карат да се ди­вим на тяхната странност...

Моля да ми простите тия примитивни разсъждения, които — сега го забелязвам — по същество не се отли­чават много-много от някогашното удивление пред пъ­тищата господни, но те бяха предизвикани от следното-премеждие и от сълзите на една моя млада позната:

Седяла тя веднъж в кабинета на някакъв генерал, пратена за ходатайство от своя чичо, и така станала

свидетелка на нещо, за нея поне — действително стран­но. Генералът — не му каза името — човек с определе­но умно, добро и почти! мъдро лице, бил много сърде­чен към нея, доброжелателно изслушал просбата на чичо й - негов другар от младини, който си останал да живее в провинцията, разпитвал я за родния им край и очевидно бил готов да откликне на молбата, ко­гато внезапно в кабинета му връхлетял някакъв млад офицер и се нахвърлил върху генерала с най-невъздър­жани упреци и ругатни. Без всякакъв, поне за посети­телката, видим повод.

Както повечето жени, тя не знаеше езика на пагони­те и взаимоотношенията на хората в униформа -- по-късно бе научила, че е капитан, - но поведението на младия офицер било достатъчно шокиращо и за ци­вилния живот.

  Глупак!   Некадърник... — крещял   той   почти   с пяна на устата. — Не случайно те бутнаха в глуха ли­ния! Твоите връстници откога си лепнаха по още една звезда на пагона, а ти се разплуваш от мързел...

  Ама чакай, моля ти се — с още по-изненадваща безпомощност се опитвал да  го възпре генералът.  — Не виждаш ли, имам посетителка...

  Знам ги аз тия твои посетителки! — още по-ярост­но избухнало капитанчето.

  Но това е племенница на един   мой   стар   прия­тел! — почти изплакал генералът.

  Знам ги аз тия племеннички, дърт пергишин та­къв! — в нова посока и с нови сили се развикало ка­питанчето, произнасяйки и епитети, които младата ми позната се побоя да повтори от уважение към мен.

На това място от кавгата тя не издържала и избягала от кабинета. Хукнала, ослепяла от срам, из разни коридори, блъскала се в стени и униформи, докато една ръка не я уловила властно за лакътя.

— Почакайте! Не можете да излезете, не е разписан пропускът ви.

Бил капитанът — напълно преобразен. Строен, спрет­нат, мъжествен и с една много виновна усмивка. В този миг обаче тя го мразела и все така сляпо заровила из чантичката си да търси пропуска.

  Моля ви, забравете станалото — говорел й настоя­телно капитанът. —— Въпросът на чичо ви ще се уреди, бъдете спокойна! Само не си мислете нищо лошо, чу­вате ли! — почти й заповядал той.

  Ама как може така! — събрала дъх да се възму­ти девойката.

  Ще ви обясня, всичко ще ви обясня, само не си мислете нищо лошо — сега пък се поизплашил капитанът-скандалджия. — Елате, ще пием отсреща по едно кафе и всичко ще ви обясня!

И той, като я държал все така за лакътя, сякаш се боял да не му избяга, отвел слисаната девойка в от­срещното кафене. Там й разказал и престранната исто­рия на своите взаимоотношения с генерала.

...От много години адютант на този генерал, той искрено уважавал своя началник, привързан бил към него с истинска синовна обич. Генералът бил чудесен човек и справедлив началник, но постепенно заболял от загадъчна болест. И то след като починала жена му, преди три години. Той, капитанът, нямал впечатле­нието бракът им да е бил особено щастлив, брак като повечето бракове, но генералът съвсем определено бо­ледувал от мъка и самота. Налегнали го всякакви там неврози, меланхолии и депресии, доста разнебитили душата му, а това разстроило и целия му организъм. В неговото калено и здраво тяло се занадвиквали как­ви ли не болести и болежки. А заедно с него страдал и адютантът заради любимия си началник.

След дълги увещания и молби капитанът успял да го помъкне по лекари, но те нито разбирали какво му е, нито съумявали да го излекуват. Предписвали хап­чета и почивки, а пък генералът най-малкото от по­чивка имал нужда - нали за него почивката означа­вала още по-страшно оставане насаме с мъката. На­края той категорично отказал да ходи повече при как­вито и да е лекари, и то тъкмо когато адютантът най-после бил уговорил среща с един известен и трудно уловим психиатър, без, разбира се, да съобщава на ге­нерала каква точно му е специалността на прочутия професор.

Генералът отказвал с детински инат и това посеще­ние: — Не, и не!, — докато капитанчето, в своята освирепяла тревога за началника си, внезапно се разкре­щяло по най-истеричния начин. И командата си изви­кало с такава ярост, както никога не било произнасяло команди, дори като взводен командир при несполучили занятия.

Тогава станало нещо като чудо. Генералът скочил, ударил токове и мълчаливо последвал своя адютант към колата. А и в чакалнята на професора продъл­жил да се държи все така като дете, но вече умиротворено и послушно.

Професорът любезно се здрависал с двамата и на­правил нещо, също така противоуставно, на което ге­нералът обаче пак реагирал само с послушание: пока­нил по-напред адютанта при себе си, а висшия офицер помолил още да чака. Дълго и обстойно го разпитвал от какво се оплаква началникът му, какви са проявите на неговото заболяване, с какво се е променило пове­дението му. В старанието си да помогне, капитанът нищо не скрил, дори най-интимните неща, които знаел, пък нали и пред лекаря нищо не бива да се премъл­чава. Накрая изтърсил и начина, по който успял да до­веде бикоглавия болен при професора.

Тук професорът внезапно го запитал:

  Слушайте,  капитане,   вие   самият   как   понесохте това, когато ви изтеглиха   от   казармата   и   станахте адютант? Искам да кажа, когато нямахте вече войни­ци и подчинени, на които да заповядвате и да крещите, а трябваше, вече като адютант, винаги да сте любезен и спокоен?

Капитанът не могъл да отрече, че наистина го поне­съл доста тежичко. Нощи наред сънувал, че подскача и размахва ръце пред строя на ротата си, или пък си изливал набраните през деня ядове я върху старши­ната, я върху някой от взводните командири.

  Но и вас доста са ви ругали сигурно — вметнал професорът. — Майорите и полковниците, нали?

  И още ме ругаят понякога — признал си капита­нът. —  Когато не знаят, че съм генералски  адютант.

Професорът се загледал през прозореца, проточил замислено:

  Добре... Да си представим   тогава положението на  вашия  началник.  Той  също трябва  да  е отнесъл доста ругатни и наказания, докато стане генерал, нали? А после — изведнъж край! Един генерал вече не може да бъде руган. Дори министърът да го извика да му се кара, пак ще го направи с нужното уважение, според протокола във висшите среди... Така ли е? Адютантът кимнал.

  А покойната  му съпруга, казвате, често му пра­вела скандали, а?

Адютантът отново потвърдил, а професорът се из­правил, рекъл само: „Благодаря ви, капитане" и го из­проводил до вратата, където най-после поканил да влезе и генерала.

Генералът се засмял, вместо да е сърдит, че толкова дълго го оставили да чака, рекъл с детински заядливо злорадство:

  Да не те изкараха и тебе болен, а? Така би тряб­вало да е и по устава. Щом началникът е болен, не може адютантът му да се перчи със здраве.

И рипнал като лейтенантче от скамейката.

  Нали  ви  казах    пояснил   капитанът  на   моята млада позната.  — Приятелят на вашия чичо по-рано беше весел и остроумен човек. Затова си го и обичам аз него! А ето какви идиотщини съм принуден да пра­вя — въздъхнал неочаквано с истинска болка този ина­че твърде мъжествен капитан, в чието лице моята поз­ната навярно вече се е заглеждала все по-съчувствено и пристрастно. Бил културно момче, говорел изискано, с подкупваща дарба за разказване.

Той не знаел какво са си говорили двамата, но ге­нералът седял два пъти по-кратко време при профе­сора и излязъл оттам още по-весел, отколкото бил вля­зъл. А после, вече в генералския кабинет, заповядал на своя адютант три-четири пъти в седмицата да му прави скандали. Скандалите трябвало да заварват генерала неподготвен, да бъдат винаги внезапни, не особено ло­гични, несправедливи, да съкрушават нравственото му чувство, да го обиждат. И му продиктувал да си запи­ше епитетите, с които покойната генералша се нахвър­ляла върху му...

Моята позната естествено щяла да се засмее с им­пулса на своята младост, ако гласът на хубавия капи­тан не бил пропит с такова искрено страдание, дока­то й описвал тия чудовищни за един офицер задълже­ния и отговорности.

Нямало какво да се прави — здравето на любимия началник струвало повече от собственото му достойн­ство, но отначало, разбира се, никак не вървяло и генералът злорадо се хилел при несръчните му напъни да подражава на покойната. Адютантът тогава се одързостил да му препоръча да се ожени отново, щом тол­кова му липсвали женските скандали, обаче генералът сам го наругал твърде жестоко: Да не е посмял втори път да му излиза с такива предложения! Той никога не би посегнал на паметта на своята другарка и така нататък. За днешното младо поколение нямало нищо свято, дай му само да си сменя жените и така ната­тък. ..

Работата потръгнала истински едва след като капи­танът се записал в кръжок по драматургия и потърсил допълнително съветите на една заслужила артистка, която особено сполучливо играела ролите на свадлива съпруга. Месеци наред ходел и в театъра да я гледа, докато изучи мимиката и жестовете й. И генералът на­истина започнал да се оправя. Възвърнал предприем­чивостта си, ищаха за работа, отново се издигнал в очите на началствата и нищо чудно догодина да му възложели още по-отговорен сектор, дори да го пови­шат.

  А на вас как ще ви се отплатят за това? — раз­вълнувано възкликнала моята позната. — Четири пъти в седмицата да крещиш като... като...

  О, не — възпрял той съчувствието й. — Вече само по веднъж. С течение на времето трябва да се намаля­ват. Абстиненция му викат   лекарите.   Постепенно   от­казване от привичката,  както   при   наркоманите.   Да, вече сме на веднъж в седмицата,  а за проклетия се случи тъкмо пред вас. Много ви моля да ме извините, но нали ви казах: винаги трябва да бъде внезапно, ко­гато най-малко го очаква, и да е особено несправедливо. Още  като  ви  пуснах при  него, такава  очарователна, да, да, направо красива, си рекох: сега   ще се получи особено болезнено и несправедливо! Та затова така... И много ви моля, не мислете нищо лошо за мен!

След като узнала тази покъртителна човешка дра­ма, моята позната естествено лесно му простила, а и капитанът така настоятелно я молил за прошка и раз­биране, че историята не приключила само с това кафе. Те изпили още много кафета заедно. И не само кафета. Стигнали и по-далеч в своите взаимоотношения, но ко­гато капитанът закономерно й предложил да се омъжи за него, тя не посмяла да се съгласи веднага, въпреки че бил напълно достоен човек — както тя разпалено ме увери.

И оттогава все по-мъчително изнамирала начини да отлага окончателния си отговор. А всъщност я възпи­рало само едно-единствено нещо: тя забелязвала с как­ва нарастваща тревога капитанът все по-често й съоб­щавал, че наближавало времето, когато ще трябва окончателно да прекрати тия семейни адютантско-генералски скандали.

— Положително ще му липсват и току-виж, също ми се разболее, пък аз толкова го обичам — просълзи се накрая моята млада позната. — Вие като писател как­во бихте ме посъветвали?

Какво друго можех да я посъветвам, освен също да се запише за прием при оня прочут психиатър? А тя взе, че ми се разсърди, и оттогава не съм я срещал, та не знам как наистина е завършила тази история. 
In Memoriam



Тагове:   България,   може,


Гласувай:
1
0



1. krotalka - Благодаря ви момчета!
11.06.2008 10:21
Бог да прости Любен Дилов.

Историята наистина е много поучителна!
цитирай
2. vmir - Бог да го прости,
11.06.2008 10:39
Кроталке!
цитирай
3. анонимен - благодаря и аз, Воймир !
11.06.2008 14:19
Бог да го прости , и него ,
а разбрах, че и Чингиз Айтматов също
е починал...
Поклон !
цитирай
4. vmir - Да, поуките,
11.06.2008 15:04
опитваме се да се съобразяваме с тях и се ужасяваме от хората, които лекомислено им се надсмиват.

Поклон, Вишничке, пред хората на свободния дух и пришилите криле на фантазията.
цитирай
5. анонимен - Велик
11.06.2008 18:14
Е Любен Дилов...
цитирай
6. vmir - Да,
12.06.2008 12:31
велик е!
цитирай
7. thomas - Не знам как точно се получава...
15.06.2008 07:55
Има хора (и те никак не са много), при които винаги можеш да познаеш, че точно те са написали това, което четеш. Любен Дилов е един от тях. Нещо в начина, по който се леят думите, в начина, по който се изразява отношението към това, за което разказва - не мога да го дефинирам точно, но мога да усетя съвсем ясно дали текстът е на Любен Дилов.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: vmir
Категория: Политика
Прочетен: 3548737
Постинги: 672
Коментари: 10309
Гласове: 53913
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31