Прочетен: 2290 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 11.06.2008 16:00
Някога хората предпочитали да се удивляват на необяснимите постъпки на своите богове и като че ли твърде малко са се интересували от самите себе си или пък са смятали там всичко за ясно. Това едва ли ги е правило по-щастливи, но, допускам, на душите им е било по-леко. Странни били пътищата на божията промисъл, обичали да казват те и това, изглежда, доста ги е утешавало. А с какво да се утешаваме ние, безбожниците, в днешния век на компютри и програми? Нямаме си дори наши си, днешни утехи, от рода на: „Такъв е животът" и: „Така му било писано", ами уж на шега ги призоваваме от миналото, защото още не ни ляга на устата да казваме: „Така му било програмирано", въпреки успехите на генетиката. Психолозите пък ни уверяват, че вътрешният ни живот се управлявал от някакви си комплекси и тем подобни, но също не върви да възкликнеш примирено: „Странни са човешките комплекси!" - защото това е научен термин, пък науката ни задължава да не се примиряваме със загадките, които ни предлага природата. Е, и ние все ги разгадаваме, все ги разгадаваме, но непрекъсната се пръкват куп неща, които, щом ги съзрем в собствената си душа или у ближния, пак ни карат да се дивим на тяхната странност...
Моля да ми простите тия примитивни разсъждения, които — сега го забелязвам — по същество не се отличават много-много от някогашното удивление пред пътищата господни, но те бяха предизвикани от следното-премеждие и от сълзите на една моя млада позната:
Седяла тя веднъж в кабинета на някакъв генерал, пратена за ходатайство от своя чичо, и така станала
свидетелка на нещо, за нея поне — действително странно. Генералът — не му каза името — човек с определено умно, добро и почти! мъдро лице, бил много сърдечен към нея, доброжелателно изслушал просбата на чичо й - негов другар от младини, който си останал да живее в провинцията, разпитвал я за родния им край и очевидно бил готов да откликне на молбата, когато внезапно в кабинета му връхлетял някакъв млад офицер и се нахвърлил върху генерала с най-невъздържани упреци и ругатни. Без всякакъв, поне за посетителката, видим повод.
Както повечето жени, тя не знаеше езика на пагоните и взаимоотношенията на хората в униформа -- по-късно бе научила, че е капитан, - но поведението на младия офицер било достатъчно шокиращо и за цивилния живот.
— Глупак! Некадърник... — крещял той почти с пяна на устата. — Не случайно те бутнаха в глуха линия! Твоите връстници откога си лепнаха по още една звезда на пагона, а ти се разплуваш от мързел...
— Ама чакай, моля ти се — с още по-изненадваща безпомощност се опитвал да го възпре генералът. — Не виждаш ли, имам посетителка...
— Знам ги аз тия твои посетителки! — още по-яростно избухнало капитанчето.
— Но това е племенница на един мой стар приятел! — почти изплакал генералът.
— Знам ги аз тия племеннички, дърт пергишин такъв! — в нова посока и с нови сили се развикало капитанчето, произнасяйки и епитети, които младата ми позната се побоя да повтори от уважение към мен.
На това място от кавгата тя не издържала и избягала от кабинета. Хукнала, ослепяла от срам, из разни коридори, блъскала се в стени и униформи, докато една ръка не я уловила властно за лакътя.
— Почакайте! Не можете да излезете, не е разписан пропускът ви.
Бил капитанът — напълно преобразен. Строен, спретнат, мъжествен и с една много виновна усмивка. В този миг обаче тя го мразела и все така сляпо заровила из чантичката си да търси пропуска.
— Моля ви, забравете станалото — говорел й настоятелно капитанът. —— Въпросът на чичо ви ще се уреди, бъдете спокойна! Само не си мислете нищо лошо, чувате ли! — почти й заповядал той.
— Ама как може така! — събрала дъх да се възмути девойката.
— Ще ви обясня, всичко ще ви обясня, само не си мислете нищо лошо — сега пък се поизплашил капитанът-скандалджия. — Елате, ще пием отсреща по едно кафе и всичко ще ви обясня!
И той, като я държал все така за лакътя, сякаш се боял да не му избяга, отвел слисаната девойка в отсрещното кафене. Там й разказал и престранната история на своите взаимоотношения с генерала.
...От много години адютант на този генерал, той искрено уважавал своя началник, привързан бил към него с истинска синовна обич. Генералът бил чудесен човек и справедлив началник, но постепенно заболял от загадъчна болест. И то след като починала жена му, преди три години. Той, капитанът, нямал впечатлението бракът им да е бил особено щастлив, брак като повечето бракове, но генералът съвсем определено боледувал от мъка и самота. Налегнали го всякакви там неврози, меланхолии и депресии, доста разнебитили душата му, а това разстроило и целия му организъм. В неговото калено и здраво тяло се занадвиквали какви ли не болести и болежки. А заедно с него страдал и адютантът заради любимия си началник.
След дълги увещания и молби капитанът успял да го помъкне по лекари, но те нито разбирали какво му е, нито съумявали да го излекуват. Предписвали хапчета и почивки, а пък генералът най-малкото от почивка имал нужда - нали за него почивката означавала още по-страшно оставане насаме с мъката. Накрая той категорично отказал да ходи повече при каквито и да е лекари, и то тъкмо когато адютантът най-после бил уговорил среща с един известен и трудно уловим психиатър, без, разбира се, да съобщава на генерала каква точно му е специалността на прочутия професор.
Генералът отказвал с детински инат и това посещение: — Не, и не!, — докато капитанчето, в своята освирепяла тревога за началника си, внезапно се разкрещяло по най-истеричния начин. И командата си извикало с такава ярост, както никога не било произнасяло команди, дори като взводен командир при несполучили занятия.
Тогава станало нещо като чудо. Генералът скочил, ударил токове и мълчаливо последвал своя адютант към колата. А и в чакалнята на професора продължил да се държи все така като дете, но вече умиротворено и послушно.
Професорът любезно се здрависал с двамата и направил нещо, също така противоуставно, на което генералът обаче пак реагирал само с послушание: поканил по-напред адютанта при себе си, а висшия офицер помолил още да чака. Дълго и обстойно го разпитвал от какво се оплаква началникът му, какви са проявите на неговото заболяване, с какво се е променило поведението му. В старанието си да помогне, капитанът нищо не скрил, дори най-интимните неща, които знаел, пък нали и пред лекаря нищо не бива да се премълчава. Накрая изтърсил и начина, по който успял да доведе бикоглавия болен при професора.
Тук професорът внезапно го запитал:
— Слушайте, капитане, вие самият как понесохте това, когато ви изтеглиха от казармата и станахте адютант? Искам да кажа, когато нямахте вече войници и подчинени, на които да заповядвате и да крещите, а трябваше, вече като адютант, винаги да сте любезен и спокоен?
Капитанът не могъл да отрече, че наистина го понесъл доста тежичко. Нощи наред сънувал, че подскача и размахва ръце пред строя на ротата си, или пък си изливал набраните през деня ядове я върху старшината, я върху някой от взводните командири.
— Но и вас доста са ви ругали сигурно — вметнал професорът. — Майорите и полковниците, нали?
— И още ме ругаят понякога — признал си капитанът. — Когато не знаят, че съм генералски адютант.
Професорът се загледал през прозореца, проточил замислено:
— Добре... Да си представим тогава положението на вашия началник. Той също трябва да е отнесъл доста ругатни и наказания, докато стане генерал, нали? А после — изведнъж край! Един генерал вече не може да бъде руган. Дори министърът да го извика да му се кара, пак ще го направи с нужното уважение, според протокола във висшите среди... Така ли е? Адютантът кимнал.
— А покойната му съпруга, казвате, често му правела скандали, а?
Адютантът отново потвърдил, а професорът се изправил, рекъл само: „Благодаря ви, капитане" и го изпроводил до вратата, където най-после поканил да влезе и генерала.
Генералът се засмял, вместо да е сърдит, че толкова дълго го оставили да чака, рекъл с детински заядливо злорадство:
— Да не те изкараха и тебе болен, а? Така би трябвало да е и по устава. Щом началникът е болен, не може адютантът му да се перчи със здраве.
И рипнал като лейтенантче от скамейката.
— Нали ви казах — пояснил капитанът на моята млада позната. — Приятелят на вашия чичо по-рано беше весел и остроумен човек. Затова си го и обичам аз него! А ето какви идиотщини съм принуден да правя — въздъхнал неочаквано с истинска болка този иначе твърде мъжествен капитан, в чието лице моята позната навярно вече се е заглеждала все по-съчувствено и пристрастно. Бил културно момче, говорел изискано, с подкупваща дарба за разказване.
Той не знаел какво са си говорили двамата, но генералът седял два пъти по-кратко време при професора и излязъл оттам още по-весел, отколкото бил влязъл. А после, вече в генералския кабинет, заповядал на своя адютант три-четири пъти в седмицата да му прави скандали. Скандалите трябвало да заварват генерала неподготвен, да бъдат винаги внезапни, не особено логични, несправедливи, да съкрушават нравственото му чувство, да го обиждат. И му продиктувал да си запише епитетите, с които покойната генералша се нахвърляла върху му...
Моята позната естествено щяла да се засмее с импулса на своята младост, ако гласът на хубавия капитан не бил пропит с такова искрено страдание, докато й описвал тия чудовищни за един офицер задължения и отговорности.
Нямало какво да се прави — здравето на любимия началник струвало повече от собственото му достойнство, но отначало, разбира се, никак не вървяло и генералът злорадо се хилел при несръчните му напъни да подражава на покойната. Адютантът тогава се одързостил да му препоръча да се ожени отново, щом толкова му липсвали женските скандали, обаче генералът сам го наругал твърде жестоко: Да не е посмял втори път да му излиза с такива предложения! Той никога не би посегнал на паметта на своята другарка и така нататък. За днешното младо поколение нямало нищо свято, дай му само да си сменя жените и така нататък. ..
Работата потръгнала истински едва след като капитанът се записал в кръжок по драматургия и потърсил допълнително съветите на една заслужила артистка, която особено сполучливо играела ролите на свадлива съпруга. Месеци наред ходел и в театъра да я гледа, докато изучи мимиката и жестовете й. И генералът наистина започнал да се оправя. Възвърнал предприемчивостта си, ищаха за работа, отново се издигнал в очите на началствата и нищо чудно догодина да му възложели още по-отговорен сектор, дори да го повишат.
— А на вас как ще ви се отплатят за това? — развълнувано възкликнала моята позната. — Четири пъти в седмицата да крещиш като... като...
— О, не — възпрял той съчувствието й. — Вече само по веднъж. С течение на времето трябва да се намаляват. Абстиненция му викат лекарите. Постепенно отказване от привичката, както при наркоманите. Да, вече сме на веднъж в седмицата, а за проклетия се случи тъкмо пред вас. Много ви моля да ме извините, но нали ви казах: винаги трябва да бъде внезапно, когато най-малко го очаква, и да е особено несправедливо. Още като ви пуснах при него, такава очарователна, да, да, направо красива, си рекох: сега ще се получи особено болезнено и несправедливо! Та затова така... И много ви моля, не мислете нищо лошо за мен!
След като узнала тази покъртителна човешка драма, моята позната естествено лесно му простила, а и капитанът така настоятелно я молил за прошка и разбиране, че историята не приключила само с това кафе. Те изпили още много кафета заедно. И не само кафета. Стигнали и по-далеч в своите взаимоотношения, но когато капитанът закономерно й предложил да се омъжи за него, тя не посмяла да се съгласи веднага, въпреки че бил напълно достоен човек — както тя разпалено ме увери.
И оттогава все по-мъчително изнамирала начини да отлага окончателния си отговор. А всъщност я възпирало само едно-единствено нещо: тя забелязвала с каква нарастваща тревога капитанът все по-често й съобщавал, че наближавало времето, когато ще трябва окончателно да прекрати тия семейни адютантско-генералски скандали.
— Положително ще му липсват и току-виж, също ми се разболее, пък аз толкова го обичам — просълзи се накрая моята млада позната. — Вие като писател какво бихте ме посъветвали?
Какво друго можех да я посъветвам, освен също да се запише за прием при оня прочут психиатър? А тя взе, че ми се разсърди, и оттогава не съм я срещал, та не знам как наистина е завършила тази история.
In Memoriam
Историята наистина е много поучителна!
11.06.2008 14:19
а разбрах, че и Чингиз Айтматов също
е починал...
Поклон !
Поклон, Вишничке, пред хората на свободния дух и пришилите криле на фантазията.
11.06.2008 18:14
2. Eва Звездева
3. Comma
4. Вики
5. Буров
6. Библията
7. BGweather
8. Stringmeteo
9. BGSTYLE
10. Investopedia
11. база данни
12. Световна банка