— Вие не сте от Майорка, нали? — пита девойчето от съседната маса.

—  Какво? Как? — сепва се Киньонес и почти се за­давя със сухия херес.                            

—  Изплаших ли ви? — момичето, изглежда, не се надсмива, а само се забавлява.

—  Изненадахте ме, признавам. В Палма съм пътьом и никой не ме познава.

—  Така че не сте от Майорка. Дори не сте испанец.

—  Да  изгорим  етапите  на     проучване:   аржентинец съм.

—  Така си и мислех.

—  Защо? —  Киньонес се вглежда по - продължително в малката, облечена в бяла блуза и тъмни панталони, още не напълно оформена,  но обещаваща.

—  Не зная. Може  би  заради раираните панталони, маниера на палене на кибрита, начина, по който гле­дате жените.

—  Това   е   напредък.   Преди   ни   познаваха   само   по произношението.

—  Бих казала, не сте на четиридесет и три.

—  Четиридесет и една.

—  Намалявате ли си от годините?

В   дръзките   маниери   на   момичето   имаше   известна оригиналност.  Киньонес се забавляваше.

—  Аз  съм уругвайка. На четиринадесет години съм.

—  Добре.

—  Не ви ли интересува?

—  Защо   не?   Макар   че   в   последните   години   не   е странно да срещнеш в Европа хора, родени край Рио де ла   Плата.

— Казвам се Сусана. А вие? — Киньонес.

Сусана   си   беше  поръчала   лимонада,   но  още   не  я беше опитала.

—  Ще ви се стопли лимонадата. Не забравяйте, че е август.

—  Не ми понасят студените напитки.

Обхваща  чашата  с ръка, за да  премери температу­рата й, но все още не се решава.

—  Харесват  ли  ви  всички тези  шведки,  холандки  и немкини, дефилиращи тук, в Борне, които наблюдава­те прехласнат?

—  Зависи. Има холандки и холандки.

—  Кои  ви  привличат повече — с мъничките    гърди или с по-заоблените?

Киньонес я поглежда заинтригуван.

—  Откъде имаш подобен речник?

—  О, вече сме на ти, колко добре!

—  Да, разбира се.

—  Е добре, не съм неграмотна.

—  Бих казал,  че  си  прекалено  грамотна  за  твоите четиринадесет години.

Сусана мълчи, гледайки слабите си ръце, сякаш из­учава кожата им пора по пора.

—  Винаги  когато  ме понапече слънцето,  ми излизат лунички.

—  И  на  мен — съгласява  се Киньонес само за да каже нещо.

—  Дует Луничавите. Можеш ли да пееш?

—  Пея фалшиво като глух петел. А ти?

—  Аз скрибуцам като коя да е цигулка.

—  Не трябва да се обобщава. Има цигулки, които...

—  Всички  свирят  фалшиво.  Аз  поне  го  зная.  Моят чичо  беше  цигулар  и  мяучеше  всеки  божи  ден.  Така че ще отменим дуета.

—  Защо казваш, че беше цигулар? Вече не е ли?

—  Сега е дърводелец. Скрибуца   с   трион. Какво   да се прави — изгнание.

—  А ти си изгнаница.

—  Естествено.

—  Не  съвсем.  Има  уругвайци  и  аржентинци,   които не са изгнаници.

—  Поне половината са.

—  Но другата половина...

—  Деца  на  изгнаници.   Аз   всъщност     принадлежа към тази втора половина. А ти?

—  Към първата.

—  Кога напусна Буенос Айрес?

—  Тукуман. Буенос Айрес не е цялата република.

—  Добре де.

—  Преди четири години.

—  И какво правиш в Палма?

—  Сега съм в отпуска, но обикновено продавам. Тър­говски пътник съм. В цяла Испания.

—  Колко интересно. Аз живея в Западна Германия.

—  И как е?

—  Като сред немци.

Киньонес се усмихна и използува момента, за да отпие глътка херес.

—  Кажи ми защо ме заговори?

—  Не зная. Може би защото не те познавам.

—  Просто желание за разговор?

—  Не   съвсем.   В   действителност  чувствувах   нужда да кажа на някого, че мисля да се самоубия. Прекале­но голяма новина е, за да я отнеса със себе си.

Момичето изведнъж стана сериозно. Киньонес пре­глътна отново, но само слюнка.

—  Сама ли дойде в Палма?

—  Не, с моя старец.

—  Пак добре.

—  И  с една  приятелка  на  стария. След малко ще дойдат да ме вземат.

—  А майка ти?

—  От  доста  време  не  са  заедно.  Тя  също си  има приятел или другар, не зная точно.

—  И затова ли искаш да се самоубиеш?

—  А, значи повярва?

—  Шега ли беше?

—  Не е шега.  Но помислих, че никой няма да  ми повярва. Не, не затова.

Той се обърна, за да позяпа процесията от туристи. Обикновено оставаше тук, при вътрешните масички на кафене „Маями", докато не видеше камионетката с вестниците от Мадрид. Тогава прекосяваше до буд­ката и купуваше два вестника и едно списание, за да не загуби контакта със света.      

—  Ще ми разкажеш ли още?

—  Може  би.   Изглеждаш  добър   тип.   Въпреки  това ужасно име Киньонес.

—  Не ти ли харесва?

—  Честно   казано,   отвратително   е.  — Разбира   се,   не името е важно. Добър човек ли си, или не?

—  Мисля, че да.

—  Тогава си. Ако не беше, щеше да кажеш, че си сигурен.

—  Имаш си свои методи.

—  Е, да. Човек трябва да се оправя.

Келнерът минава с празен поднос и Киньонес изпол­зува момента, за да си поръча още един херес.

—  Този сигурно ме мисли за  прелъстител на мало­летни.

—  А мен за прелъстителка на възрастни?

—  Има ги и такива.

—  Положително. Бил ли си в затвора?

Отново се сепна. За да прикрие смущението си, сва­ли очилата си и започна да ги бърше с мръсната си кърпа.

—  Три години.

—  Сам ли си в Испания?

—  Сам.

—  Нямаш нито жена, нито деца?

—  Жена.  Но спомни  си, че този, който иска да се самоубие, си ти, а не аз.

—  Имаш право. Но ми се струва, че не го вземаш на сериозно.

—  Казвам истината. Бих искал да не го взема    на сериозно.  Щеше да бъде по-удобно. Но не.

—  Не те ли учудва, че искам да се самоубия в та­кава ранна възраст?

—  Ако се постараеш да говориш в по-малко вестни­карски стил, ще ти бъда благодарен. Не, не ме учудва.

—  Никой не знае за това.

—  Как никой. Аз зная.

—  Но ти  няма да  ме  издадеш.   Поне така  ми     се струва.

—  Защо не поговориш с баща си?

—  Той нищо не разбира.

—  А аз разбирам?

—  Не съм сигурна.  Опитвам,   нищо повече.   Ти   си доста възрастен, за да разбереш, но очите ти са мла­дежки. Така че кой знае.

—  Благодаря за това определение.

—  А моите очи какви са?

—  Объркани.

—  Ти също си имаш методи.

—  Е, да. Човек трябва да се оправя.

—  Опитвала  ли  си   наркотици?  —   пита  Киньонес  с възможно   най-непринуден  тон.

—  Да, но не струват. Те не свикнаха с мене, нито аз с тях. Несъвместимост на характерите.

—  По-добре за теб.

—  Или по-лошо, не зная. Истината е, че не потръгна. Киньонес  вижда   пристигането   на     камионетката   и разтоварването на мадридските вестници, но не става, ще има време по-късно. Сега засега остава тук заедно с момичето.

—  Баща ти също ли беше в затвора?

—  Аха.

—  Тежко ли изкара?

— Аха. Освен това, не се казвам Сусана.

—  Не думай.

—  Казвам се Елена.

—  А това защо?

—  Не знаех мога ли да ти се доверя.

—  А сега?

—  Сега вярвам, че мога.

—  Затова  пък аз за съжаление продължавам да  се наричам Киньонес.

—  Жалко.   А  така   се   надявах,   че  и  твоето   име   е фалшиво.

—  Съжалявам.

—  Никога ли не вземаш предпазни мерки?

—  Понякога. Но нямаш вид на агент на ЦРУ.

Киньонес се решава да започне втората чаша херес.

—  Никога не съм опитвала херес.

—  Искаш ли да ти поръчам един?

—  Не. От  алкохола  получавам  уртикария.

—  Кажи  ми, трябва ли  да те  попитам  за  мотивите на  това  твое желание за  самоубийство?

—  Не е желание. Това е решение.

—  Едно решение се взема  поради някаква  причина.

—  Как се договаряме? Ще ме попиташ ли?

—  Добре.  Защо  взе това  решение?

Коктейл от причини. Моят старец, старата, прия­телката , на стария, приятелят на старата. Това, което те и другите говорят за там, това, с което аз и другите се сблъскваме тук.

—  Къде е това тук?

—  Европа,   целият  този    къмпинг.    Обичаш   ли     да четеш?

—  Да,  но не съм  фанатик.

—  А да слушаш музика?

—  Също. А ти?

—  Също,  също.   Но  какво  значение  има?

—  Откъде ще започнем?

—  От  началото,  като  класиците.  Когато дойдохме в Европа,  изтерзани  до  крайност,   бях  на  осем  години. Брат ми беше само на две.

—  Значи имаш и брат?  Каква изненада.

—  Защо изненада?

—  Бих се заклел, че си единствена дъщеря.

—  В  действителност  имам   недостатъците   на   един­ствена  ръщеря.  Но  имам   и  брат.  Той   не  си спомня нищо. Беше много малък. А аз си спомням. Една къ­щичка на два етажа с градина в Пунта  Каретас. По­знаваш ли Монтевидео?

—  Бил. съм  само два  пъти,  преди доста време.  Но зная къде е Пунта Каретас. Фарът и всичко друго.

—  Ще уточня, че от моята къща не се вижда фарът. Но се виждаше затворът.

—  Хич и не споменавай. Когато пристигнахме в Западна Германия, ста­рите все още бяха заедно. Заедно, но адски изнервени. Караха се за всичко. Добре поне, че нощем се любеха.

—  Знаеше ли го, въобразяваше ли си, или ги шпио­нираше?

—  Знаех  го  от  скърцането  на  пружините.  За     мен този знак беше важен не поради преждевременно сексуално любопитство, разбери ме добре, а като дока­зателство, че имаха нужда един от друг. Аз съм нор­мално момиче в края на краищата и може би затова не ми се искаше да скъсат.

—  Но скъсаха.

—  Спореха   много   и   преди     всичко   за     политика. И двамата са от левицата, но за проклетия не членуват в една и съща партия. Така че си подхвърляха взаимно вината за поражението и други такива. Аз разбирах малко. Беше неприятно. Запушвах си уши­те, но продължавах да ги чувам. Брат ми, напротив, плачеше, та се късаше и накрая трябваше да млъкнат, за да се успокои.

—  Брат ти също ли е в  Палма?

—  Не,  остана  еъс старата.  Поделиха  ни.  Един  там и една тук.

—  И какво още?

—  Така   минаваше   времето,   докато   изведнъж   една нощ леглото не заскърца и аз си дадох сметка, че това беше фатално. Така че не ме изненадаха, когато един следобед събраха кураж и ми казаха: виж, дете, тряб­ва да разбереш, това са неща от живота, татко и мама ще се разделят и т. н. Най-лошото беше това „и т. н.".

Елена, бивша Сусана, изпива най-сетне половин ли­монада, докато Киньонес не устоява на една неудържима прозявка.

—  Досадих ли ти?

—  Не, момиче, от горещината е.

—  Виж, ако ти досаждам, да спрем. Знаеш ли защо ти разказвам цялата тази семейна история? Защото ни­кога повече няма да се видим.

—  Сигурна ли си?

—  Пресметни. Вдругиден си отиваме и след няколко дни  ще  съм  свършила.  Няма  да  го  направя  тук,  за­щото  формалностите  ще  бъдат  по-сложни  за  стария. А и не искам да му провалям отпуската. Така че този разговор е едно чао за света.

—  За първи път се чувствувам свят.

— После старият се обзаведе с тази приятелка или другарка, знам ли, която на всичко отгоре е съна­родничка, а и старата се уреди с приятел или другар, също сънародник, да не мислиш! Всичко остава вкъщи. Родината или гробът. Те родината, а аз това, което следва.

—  А там има.ли много сънародници?

—  Намират се. Ходят си на гости и през цялото вре­ме си разговарят за там. Че там има мизерия и безра­ботица, че там закриват вестници, че там забраняват песни, че там конфискуват книги, че там преследват, че там измъчват, че там убиват.

—  Така е.

—  Зная. Но това е като една мъчителна въртележка я преди всичко за нас, които не сме изживели всичко това,  а  само го слушаме.  И малко по малко намразваме очова  там.  Говоря за нас, които дойдохме като деца.  Защото  в  Европа  моят старец  може да  работи спокойно,  старата  също,  и  не  ги  убиват,  нито ги  из­мъчват, а ние, младите, учим и имаме приятели.

—  Какво общо имат тези прелести   с   твоя   проект?

—  Търпение, Киньонес.

—  Слушам.

—  Един ден брат ми, който сега е на осем години — на   колкото   бях  аз,  когато  дойдохме,    —  се     изправи пред стария и му каза, че никога няма да се върне в Уругвай. Как ти се струва? Старият едва не падна на задника си. И преди да го попитат защо, брат ми му каза, че онази страна е една гадна страна и тук вече старият  загуби  "едвато"  и  падна  на  задника  си.  Съкращавам заключенията,   за   да   не   ти   досаждам,   но ако  някой  беше  убедил   брат  ми  във  всичко  туй,  то това бяха точно старият и старата и останалите от из­точното  племе.  Разбираш  ли  какво  става?   Говорят  и говорят, спорят и викат, сякаш ние не съществуваме, сякаш сме скали, а не гъби, но ние сме гъби и по­пиваме.

—  И ти ли си гъба?

—  Да,  но  малко по-различна.  Бях малко по-голяма от брат ми, когато дойдохме, така че поне си спомням градинката на къщата в Пунта Каретас. Но разбирам брат ми и мисля, че аргументът му има тежест.

Момичето говореше бързо, беше се въодушевило и на Киньонес се хареса неспокойният.блясък на зеле­ните очи. Почувствува се длъжен да подхвърли:

—  Искаш ли да ти кажа нещо? Ако случайно не ус­пееш да се самоубиеш, след пет години ще предизви­каш опустошение сред младите, мъже.

Тя изсумтя развеселена.

—  Сред младите мъже на Германия??

—  Сред които и да било млади мъже.

—  Сега си давам сметка, че ми правиш комплимент. Да не ме ухажваш, а?

—  Не дъще, бъди спокойна.  Продължавай. — Макар  и да помня градинката, това не е достатъчно. Не съм така категорична като моя брат. Но в действителност и аз не принадлежа на онова там. Може би само на Пунта Каретас, но не и на цялата страна, даже не на целия град.

—  Означава ли това, че се чувствуваш немкиня?

—  Хич и  не си помисляй.

—  И защо не се чувствуваш немкиня? Не си ли на­мерила  още  добри  приятели,  приятелки?

—  Добри   приятели,   добри   приятелки,  добри   кучен­ца, добри котенца, но дори котенцата знаят, че никога няма да бъда немкиня.

—  С акцент ли говориш?

—  Моят   немски  си   е  съвсем  добър.  Но  ми  липсва другият акцент.

—  Кой? На духа?

—  За бога, не бъди толкова префинен, повдига ми се.

—  Моля,  моля.  Но кой е тогава другият акцент?

—  Друг  е  и  чао.   Нима   е  нужно  да   му  измисляме име? Виждаш ли, това е признак, че въпреки младежките очи си действително на четиридесет и няколко го­дини. Принадлежиш на едно поколение, което на всич­ко поставя имена.

—  Точно така е. Речниково поколение. Е, и?

—  Историята  не е така  проста.

—  Виждам.

—  Понякога  живея  със  старата  и  нейния     приятел. Човекът ми допада. Втори баща, но почтен. Друг пьт живея със стария  и  неговата  Росалба.  Да  кажем,  че тя   ми   харесва   по-малко.   Приемам,   че  това   са   само предразсъдъци, нищо повече.

—  Но не и по-малко.

—  Но  между   половин   дом   и   още  половин   се  чув­ствувам нещо като бездомна.

—  И тази ли е най-сетне причината?

—  Търпение,  Киньонес.  Когато си отидат едните, ос­тавам  в къщата  на другите и обратно. Но веднъж си отидоха  четиримата,   по-точно  петимата,  защото  отпъ­тува  н  моят брат.  Двама     на  изток, трима на запад. А аз останах  по средата, като Гринуич. Цял един ог­ромен град на мое разположение. За първи път. И то­гава се случи.

Киньонес   усеща,   че   момичето   е   загубило   нещо  от стойката си на Диана на XX век.

—  Дребна  работа  —  каза  тя   мрачно.  —  Изнасили­ха ме.

—  Какво приказваш?

—  Изнасилиха ме, Киньонес. Вървях сама през нощ­та и изведнъж от тъмнината изскочи един огромен тип. Също  като   във   филмите.    Класика.   Завлече   ме   на­сила  до  един строеж.  С лапата  си  ми  беше  запушил устата. Напразно, тъй като бях онемяла от ужас, дори и не помислих, че мога да викам за помощ. Свърши си работата, личеше, че има опит. За мен беше един про­вален  дебют. И  виж  сега   как  стоят  нещата.  Докато продължи   онази   свинщина,    единственото,    което  си спомнях,   беше   скърцането   на   леглото   на  старите. Смешно,   нали?   Освен  това онзи  тип  говореше  неща, които не разбирах.  Не беше немец.

—  Какъв беше?

Така и не разбрах. Говореше с бълбукане. Но едно прегракнало бълбукане. Не зная как да обясня. Беше ужасно.

—  Обясняваш  превъзходно.  И  какво направи после?

—  Когато  господинът  се  почувствува   задоволен,  ме наби здравата и избяга. Надигнах се, както можах, бях цялата в синини и кръв, но нищо опасно, така   че мо­жах да се добера до  моя полудом, на старата, който беше само на две преки. Там, разбира се, нямаше ни­кой   така   че никой не разбра. Никой не е разбрал и досега.  Е, освен тебе. Ти си първият.

— Но не разказа ли поне на майка си?

—  Защо?

—  Трябвало е да те види лекар.

— Може би, но тези прегледи не ми харесват. Из­вестно време се боях да не съм бременна. И тогава беше, когато реших. Искам да кажа, самоубийството.

—  Но нали не забременя?

—  Разбира се, че не. Точно затова реших. Ако бях бременна, трябваше да живея. Заради детето и всичко останало. Разбираш ли? И в такъв случай не биха ме интересували   нито   семейните,   нито   социалните   про­блеми. Но след като не бях, трябваше да се унищожа.

—  Нищо не разбирам.

—  Представям  си.  Точно  затова  не го разказах  на никого. Мислех, че ти заради онова за младежките очи. Сбъркала съм.

—  Но, Сусана или Елена, знам ли. Послушай ме.

—  Не зная дали си даваш сметка, че не плача само за да не те арестуват. Задето безпокоиш едно малко момиче.

—  Благодаря. Не, знаеш колко уважавам жеста ти. Но поне ме изслушай.

—  Не е толкова сложно. Там не принадлежа. Тук не принадлежа. И на всичко отгоре ме напада и изнасилва някой, който не е нито оттук, нито оттам. А може би е бил марсианец. И дори не ми е направил дете, което поне щеше да бъде оттук. Или оттам, или от май­ната му, за да нарека по някакъв начин непознатата родина на звяра. Ще си сложа примка, както вече си си дал сметка.

—  А ако опитаме да развържем примката?

—  Не е възможно. А може би и не желая.

—  Може поне да се опита.

—  Но нима не разбираш? От онази нощ сякаш съм извън всичко, някъде встрани. Виждаш ли всички тези шведи, холандци, немци, които преминават отегчени и зачервени пред нас. Пет пари не давам за тях.

—  Аз също. И без да са ме изнасилили.

—  Признавам,   аргументът   беше   слаб.   Но   виждам също майка ми и нейния приятел, баща ми и приятел­ката  му и дори  брат  ми, уругвайските  ми  приятели, немските ми приятели — и те също не  ме интересу­ват.  Защото съм навън. Оставиха  ме отвън.  Както се оставя един предмет. Един изхабен, повреден предмет, за който няма резервни части.

—  Спомни си, каза, че няма да плачеш.

—  За да  не те арестуват.  Би трябвало да уважиш жертвата, защото страшно ми се плаче.

—  Но все пак има нещо, което трябва да проумееш. Самият факт, че правиш гримаса като да заплачеш, че имаш силното желание да заплачеш, означава, че не си вън, че   не  си   отхвърлена.   Ако наистина беше отвън, щеше да се чувствуваш суха, или по-точно, изсушена.

—  А ти откъде знаеш?

Киньонес е извадил цигара и се опитва да я запа­ли, но операцията се забавя малко, защото кибритът кой знае защо трепери.

—  Откъде зная ли? Зная, защото аз наистина бях изсушен. Съвсем изсушен.

Тя прави още една плачлива гримаса, но вече не като момиче на четиринадесет години, а на пет години. Успява да се овладее и най-сетне допива лимонадата си. Иска да каже нещо, но Киньонес усеща изведнъж как променя изражението си, сякаш си надява маска.

—  Охо, вече идат.

Същинска антикулминация. Защото старият и една же­на, сигурно Росалба, се приближават с големите и без­полезни крачки на хора, които пристигат късно на среща.

—  Ах, добре, че си тук — казва  Росалба, дишайки тежко. — Бояхме се, че си се уморила да чакаш.

—  Стана много късно — казва старият. — Дори не можем да седнем и да изпием    нещо разхладително. Имаме среща в хотела с Елгета, спомняш ли си чилий­ците, с   които се запознахме онази нощ  в   Барселона.

—  Татко, Росалба — казва,момичето, докато приби­ра  нещата  си.  —  Представям  ви  господин  Киньонес, аржентинец от Тукуман.

—  Много ми е приятно — казват в един глас Киньо­нес, старият и Росалба.

—  Господин Киньонес беше много любезен — доба­вя момичето. —Не само направи приятно дългото ча­кане, но и ме убеди да не се самоубия.

Росалба се усмихва малко смутено, но старият из­бухва в смях.

—  Господин... как беше името ви?

—  Киньонес.

—  Господин   Киньонес,   моля  за   извинение     заради дъщеря  ми.  Знаете какви неща  говорят младите.

—  Намирам я умна и симпатична.

—  Много сте любезен — допълва старият. — Но сега ще я отведем  и  ще  си отдъхнете.

—  Благодаря,  Киньонес —  казва  момичето. Докато старият и Росалба се озъртат за такси, тя

допира два пръста до устните си и изпраща на Киньо­нес тайна целувка.

—  Моля  ви, трябва   да   тръгваме — настоява   ста­рият, този път малко тъжно.

—  Да — казва Росалба. — Баща ти има право. Да вървим, Инес.

Превод от испански: Б. Франсез

въпреки проблемите ти от вчера с очите , си ни
пуснал разказче.
Кой на какво се прави, какво да се прави :)))
Приятна почивка от мен !

Много ми се искаше да пусна този разказ, иначе мъката на Войнолюбов е голяма.
Всеки луд си има номер, кво да правиш!

Не се трае вече! :)))
То филантропи че има в блога има, не един и двама, все ДОБРИ ХОРА, ама има и граници на търпимост!:)))
Какъв е вкусът на хереса?:)

не е ли малко жестоко предложението Ви? Не е ли забавно хлапето? (Нас ни кефят такива хлапета, стига да не са обсебени от желание да дразнят и да не прекаляват с темата за самоубийството)
Херес??? Звучи като херпес. :)

си досвършите работата, защото няма обяснителна бележка. Какъв вид ще да е *прелъстителка на възрастни?:)

Според нас, от никъде не следва, че момичето е прелъстителка. Проблема й е друг – пубертет – най- опасната възраст, в която човек прави най-абсурдните неща в живота си. Пубертета може да бъде по-болезнен или опасен от всяка болест. Затова момичето ползва различни имена – за да се скрие от болезнените неща, които не може да разбере, и понеже не чувства здрава опора зад себе си, няма сили да си признае, че не ги разбира – от страх да не изгуби опората в себе си.

на разказа. Добавяме я своевременно!

открихме грешката си! Молим за извинение!

втората част звучи изгубена в превода...:)))

преводачът е един и същ .... :))) Благодарности за насоката!

Проблемите и разликите на поколенията! Е не само на поколенията а и на хората без корен!
Извинявам се, но съм го пропуснала по уважителни причини!

Кроталке!