Брат Пласидо беше аскет, решил да подражава на вглъбения живот на пустинниците. Още като дете той се беше уединил в една пясъчна пустиня. Обитаваше малка пещера, по чиито стени се стичаше вода. Спе­ше върху купчина слама, която заедно с един череп, една делва и няколко книги съставляваше цялата ме­белировка. Хранеше се само с корени, изсушени треви и мед, тъй като грижовният гарван, който преди доста години носел храната на свети Антоний, никога не се появяваше по тия места.

Дните на брат Пласидо течаха спокойно като води­те на бистрото и кротко поточе край пещерата. Зажи­вял от дете в уединение, той имаше съвсем бегла пред­става за света. Изкушения не тревожеха въображение­то му, а ако подобни се появяваха, то те се свеждаха до обикновени припламвания на любопитството.

Така брат Пласидо множеше своите добродетели и господ започна да проявява благоразположението си към него. Веднъж например, когато беше болен и не можеше да става, за да полее марулите и баклата в градинката си, от небето слязоха ангели и грижливо я поляха със златни лейки.

По онова време дяволите имаха общо събрание. И там, в преизподнята, разговорът се завъртя около брат Пласидо, чиито славни добродетели изкарваха от търпение дяволското войнство. Дълго се говори за неговите пости и молитви, за безочливото превъзход­ство, с което, тръсвайки само избелелия ръкав на ра­сото си, прогонва дяволите, като да са комарчета.

Общата оценка бе категорична: повече така не може да продължава.

И  се  посипаха  всевъзможни  предложения за под хлъзване на доблестния пустинник.  Посред гълчавата се извиси гласът на дявола - - ръководител на отдела за изкушения:

—  Драги господа — каза той, — така се    излагаме. Ще изкушаваме брат Пласидо, а забравяме, че той не познава съблазните на живота. Чисто и просто да му покажем жената!

Със силни удари на опашките дяволите изразиха своето съгласие и въодушевление.

—  Освен това, господа — продължи ораторът, — аз съм  си   набелязал   и  кандидатката.   Казва   се     Лулу, първи номер в картотеката ми. Балерина е в един от най-порочните градове на света и е считана за най-мо­дерната и ултрашик жена...

Ентусиазмът на дяволското сборище бе неописуем. На оратора му бе гласувано доверие да приложи своята идея на практика.

И наистина Лулу беше най-модерната жена, която човек можеше да си представи. В нейно лице бяха въплътени всички изисквания на модата. Като спорту­ваше, потеше се в сауна и се хранеше веднъж на ден с чаша чай и поничка, тя беше постигнала елегантна кльощавост: костите й разтягаха кожата, сякаш щяха да я пробият, а вратът й беше дълъг и с изпъкнали жили. Устните й бяха боядисани с кармин, а очите очертани с прускосиньо. Веждите бяха изскубани, а на клепачите стърчаха изкуствени мигли. Тя имаше при­ческа ала гарсон, носеше "дълга пура в уста и бамбу­ково бастунче в ръка.

Дяволът се познаваше добре с Лулу и планът биде бързо уточнен.

Всичко трябваше да бъде ултрамодерно. Без анти­кварни гръмове, мълнии, чудовища, миризми на сяра и т. н. Самото появяване на Лулу — една ефирна дре­ха, един кокетен поглед, един знак и... О, успехът беше сигурен! Пустинникът нямаше да устои на всич­ко това...

Минаха няколко дни.

Брат Пласидо седеше пред пещерата и четеше едно съждение. Авторът му, някакъв светия, беше написал: „Често жената е пагубна спънка и сатанинска стръв. Прелестите й замайват силите — пазители на душата ни. Възползувайки се от нашата отпуснатост и небреж­ност, врагът нанася тежки удари, които разбиват твър­достта ни като глинено гърне. Понеже жената е кош­ница с цветя, пълна с хиляди отровни гадинки. . ."

-  Гут  морнинг!  - - произнесе неочаквано решителен глас.  Брат  Пласидо  вдигна  глава  и  видя  елегантната Лулу,   застанала   сред  марулите  и   баклата  в  градин­ката. Роклята й падаше свободно, кокалите й стърча­ха повече от всякога, а лицето й беше още по-наплес-кано, с бастунче и пура, с нокти, бляскащи като огле­далца.

Преди учуденият пустинник да попита установеното: „Кажи ми, в името божие, кой си?", Лулу каза три­умфално:

-  Аз съм жената.

-  А. . .   Жената!  —  рече   брат   Пласидо.   Огледа   я веднъж, втори път, отново прочете съждението и след като  пак я  разгледа,  промърмори  през  зъби:

-          Право да си кажа, тя не заслужава толкова при­казки...

-          И спокойно продължи четенето си.

Превод  от  испански: Марио Георгиев

Заприлича ми на мадам Ортанс от "Алексис Зорбас"... но в обратната посока... Жената... винаги на първо място... Е, може би зависи... Ако бях грузинка, щях да вдигна наздравица.... Да пием за това, посоките да са ни правилни, а ако сбъркаме, да имаме подкрепата да ги поправяме!...
И пак... вслушвайте се в ноктюрните на Шопен! :)

без никакво колебание, Ина! :)

Изпратил му е жена по свой вкус!

Поздрави !

и добре забулена послушница щеше да им свърши много по-добра работа, справка - "Таис" на А. Франс, казал е всичко по въпроса.

хареса ми. Но пък , нали и прекаления светец и богу не е драг.
Аз залагам на изкушението , пък отшелника
да си живее самотен. Но той не познава самотата,
така че би продължил със същия покой да си чете съжденията.
Не знам, но дяволът определно има една от главните роли в интригата
наречена живот :)))
Днес навсякъде пиша като реалист, без капка фантазия...

Всичко е ОК!

на думата "пустинник" задължително трябва да прочете разказа! ;)))
Поздрави!;)