—  Другите хора се забавляват — каза  мисис Картър.

—  Е — отвърна съпругът й, — видяхме. . .

—  Наклонения   Буда,   Смарагдовия   Буда,   плаващите пазари   —  каза  тя.   —    Вечеряхме  и   се  прибрахме  да лягаме.

—  Снощи ходихме в. . .

—  Ако не беше с мен. . . щеше да намериш. . . знаеш какво искам да  кажа, някои  по-такива места.

Това е вярно, помисли си Картър и погледна към жена си над чашите за кафе; гривните й дрънкаха в унисон с чаената лъжичка; беше стигнала до възраст, когато охолната жена е най-привлекателна, но бръч­ките на неудовлетворение вече са се появили. Погле­дът му се спря на шията й — издута като на пуйче. Аз ли съм виновен, запита се той, или тя, а може би това е наследствено, някакво увреждане на жлезите? Тъж­но е, че когато човек е млад, така често тълкуваше погрешно признаците на студенина за някаква си там изисканост.

—  Ти ми обеща, че ще пушим наркотици — каза ми­сис Картър.

—  Не тук, скъпа.  В  Сайгон. Тук не можем.

—  Колко много условности.

—  Тук има само вертепи, където се събират кулита. Ще се набиваш на очи. Ще те зяпат. — И той изигра най-силния си коз: — Има и хлебарки.

—  Можеше   да   ме   заведат   и   другаде,   ако   не  бях със съпруг.Той опита обнадеждващо:

—     Стрийптийз с японка.. .

Но това й бе познато.

—  Грозни жени със сутиени.

Раздразнението му растеше. Помисли си за парите, които бе похарчил, за да я вземе със себе си и да об­лекчи съвестта си — доста бе пътувал без нея, но ня­маше по-скучна компания от нежелана жена. Опита се да си доизпие спокойно кафето; щеше му се да сгризе ръба на чашата.

—  Разля кафето — каза тя.

—  Съжалявам. — Изправи се рязко и каза: — Доб­ре. Ще уредя нещо. Ти остани тук. — После се наведе над масата: — Но да не се шокираш. Сама пожела.

—  Не  мисля,  не съм  от тия,   които   се   шокират — поусмихна се мисис Картър.

Той излезе от хотела и се запъти към Ню Роуд. Ня­какво момче се залепи за него:

—  Младо момиче?

—  Имам   си  собствена  жена  —  отказа  мрачно  той.

—  Момче?

—  Не, благодаря.

—  Френски филми? Картър спря:

—  Колко?

Пазариха се известно време до ъгъла на мръсната улица. Да, таксито, водачът, филмите щяха да стру­ват най-много осем лири, но си струва, помисли си той, ако успея завинаги да й запуша устата. Върна се да я вземе.

Пътуваха дълго и спряха в мръсна уличка до моста над канала, носеше се някаква неопределена воня. Водачът му каза:

—  Последвайте ме.

Мисис Картър сложи ръка на рамото му:

—  Безопасно ли е?

—  Откъде да знам? —~ отвърна тон, настръхвайки от допира й.

Извървяха петдесетина метра по неосветената улич­ка и спряха до бамбукова ограда. Водачът почука. От­вориха им и тримата влязоха в тясно дворче с дърве­на постройка. Нещо — вероятно човек — се бе свило в тъмното под мрежата за комари. Собственикът ги заведе в задушна стаичка с два стола и портрет на краля на стената. Екранът имаше размер горе-долу на разтворена книга.

Първият филм бе изключително гнусен — възрастен мъж се подмладяваше под ръцете на две руси маса­жистки. Ако се съдеше по прическите на жените, фил­мът сигурно бе от средата на миналия век. Картър и жена му гледаха смутени, докато филмът се извър­тя и свърши.

—  Не  беше  много  добър  —  каза  Картър  с тон  на познавач.

—  Значи на това  му казват порнографски филм? — попита   тя.         Гнусна   работа,   как   може   да   те   въз­буди!

Започна вторият филм.

Интригата беше съвсем постна. Млад мъж — не мо­жеше да се види лицето му от модерната за времето си мека шапка — хареса някакво момиче на улицата (широкополата й шапка я скриваше като похлупак) и отиде с нея в стаята й. Актьорите бяха млади; от ек­рана се излъчваше някакво очарование и вълнение. Познавам това лице, помисли си Картър, когато моми­чето си свали шапката, и един спомен, погребан по­вече от четвърт век. изплува в съзнанието му. Кукла над телефона, снимка на красиво момиче от оная епо­ха над двойното легло. Момичето се съблече и сгъна дрехите си много старателно; наведе се да оправи лег­лото и изложи тялото си пред обектива и погледа на младия чевек; той криеше лицето си от камерата. След това тя му помогна и той да се съблече. И едва тога­ва Картър си спомни: позната му бе нейната игривост, позна и белега на рамото на мъжа.

Мисис  Картър  се раздвижи  на  стола.

—  Чудя   се   как   намират   актьори  — рече   пресип­нало тя.

—  Проститутка  — каза той,  — груба  работа,  нали? Не искаш ли да си ходим? — предложи й той в очак­ване мъжът от екрана да обърне лице. Момичето ко­леничи на леглото и улови младия човек през кръста. Нямаше  и  двадесет  години.  Не,  пресметна  той,  беше на двадесет и една.

—  Ще  останем  —  заяви   мисис   Картър,  —  платили сме.  —     Тя  сложи  сухата   си  гореща   длан   на  коля­ното му.

—  Сигурен съм, че ще намерим нещо по-добро. — Не.

Младият мъж легна по гръб и момичето за миг се от дели от него. Сякаш случайно, мъжът погледна към камерата. Ръката на мисис Картър потрепна на ко­ляното му.

—   Господи, та това си ти? !

—  Това бях аз — каза Картър — преди тридесет го­дини. — Момичето се върна на леглото.

—  Отвратително!

— Тогава не ми се е виждало отвратително.

—  Предполагам,  че  после  и  двамата  сте  му  се на­слаждавали,  като  сте  го  гледали.

—  Не, аз не съм го гледал.

—  Защо си го направил? Отвращаваш ме. Гнусно е.

—  Нали ти  предложих да си ходим.

—  Платиха ли ти?

—  Платиха на нея. Петдесет лири. Имаше нужда от тези пари.

—  А ти получи безплатно своето удоволствие?

—  Да.

—  Никога не бих се омъжила за теб, ако знаех.

—  Това беше преди много години.

—  Но  ти  не  ми  отговаряш  защо  си     го  направил. Няма. ли да ми дадеш някакво обяснение? — Тя млък­на. Наблюдаваше я как гледа, наведена напред, страст­ната сцена отпреди повече от четвърт век.

Картър каза:

—  Това  беше единственият начин,  по  който    можех да й помогна. Никога преди не се бе снимала. Имаше нужда от приятел.

—  Приятел ли? — попита тя.

—  Аз я обичах.

—  Не може да си обичал проститутка.

—  Защо  да  не  мога?  Не бива да  се заблуждаваш.

—  Предполагам, че си чакал ред.

—  Изразяваш се много грубо.

—  Какво стана с нея?

—  Загубих  й  следите.  — Както  винаги.

Момичето се наведе над тялото на младия мъж и изгаси светлината. Това бе краят на филма.

—  Следващата седмица ще получа нови — каза сиа мецът,  като се поклони дълбоко.  Картър  и жена    му последваха водача си по тъмната уличка към таксито.

В колата мисис Картър попита:

—  Как се казваше?

—  Не помня. — Най-лесно бе да излъжеш.

Когато излязоха   на   Ню   Роуд,   тя   отново   започна:

—  Как си  могъл. . . Толкова  е унизително.  Предста­ви си, че някой колега те познаеше. . .

—  Хората  не говорят за  такива  неща. А и  в  онези дни още не съм бил в бизнеса.

—  Никога ли не те е тревожел този факт?

—  Не съм  си  и  помислял за това  през тези триде­сет години.

—  От колко време я познаваше?

—  Може би година.

—  Ако  все  още  е  жива,  сигурно  изглежда  ужасно. А и дори тогава е била съвсем обикновена.

—  Струваше  ми се очарователна.

Двамата мълчаливо се качиха в стаята си. Той оти­де веднага в банята и заключи вратата. Комарите се рояха около лампата и големия съд с вода. Когато се съблече, зърна отражението си в малкото огледа­ло; тези тридесет години не бяха го пожалили; видя се напълнял, остарял. Помисли си: О, господи, дано да е умряла! Господи, защо не я убиеш? Когато изляза оттук, пак ще се нахвърли върху ми с оскърбления.

Но когато се върна, мисис Картър стоеше пред ог­ледалото. Беше се разсъблякла. Тънките й голи бедра му напомниха краката на чапла, която дебне риба. Приближи се и обви ръце около врата му; гривната й се разклати върху рамото му. Каза:

—  Бях забравила колко добре изглеждаш.

—  Съжалявам. Човек се  променя.

—  Нямах предвид това. И така те харесвам. Искаше го, изгаряше от желание.

—  Ела! — извика тя. — Искам те! — А внезапно изпи­щя, сякаш от болка, като ранена птица. След това до­бави: — Минаха години от последния път. — И легна­ла   до   него,   продължи  да   приказва  възбудено,  не  се спираше.  Картър лежеше мълчалив в тъмнината и из­питваше самота и вина. Мъчеше го чувството, че тази нощ бе изменил на единствената жена, която бе обичал.

Превод   от   английски: Божидар Стойков

обичам да го чета Грийн, това обаче не си го спомням !Благодаря ти !
И е прав ,понякога животът ни е сив...И не се усещаме , че докато
безразлично разсъждаваме върху това,е преминал... почти !
Лек ден , Командире :)))

Вишничке!
Благодаря ти и лек ден! :)))

Двамата просто са се разминали....И страдат за силни усещания, но не ги откриват в другия.... Тъжното в случая не е отчайващо...Светът е голям и спасение дебне отвсякъде;)))) Наркотици, порно..... Научихме се да откриваме заместители, все повече и повече, дори привикнахме с тях....
Поздрави:)

категоричност на някои индивиди (в случая на мадам Картър), с която не оставят на другите много място, където да се чувстват свободни или поне с право на собствена преценка. Но не мога да си изясня на акъл ли се дължи такова отношение, или на възпитание?

Всъщност... отношенията между хората са най-голямата мистерия в този живот. Зад гордост и предразсъдъци, суета и лицемерие, правила и норми хората държат заключени своите чувства и желания.
Те не са свободни в избора си. А цената...много е жестока. Страдание и безвремие, живот единствено със спомени.
Кому е нужно?

непрекъснато превръща едни чувства в други, вероятно мотивацията има решаваща роля в трансформацията. Страшно харесвам определението: "комедия = трагедия + време" (научих го наскоро от Л. Панделиева - за тези, които я познават). Но радостното, за което намеква и Мадам Бовари е, че имаме възможност да избираме, а от избора ни зависят периода и честотата на превръщане на удоволствието в неудоволствие и обратното ...

но цял ден нямах интернет(скъсан кабел?!)
Много хубав разказ!
Как грешките от миналото могат да ни вгорчат живота, точно тогава, когато е неуместно!
Винаги съм вярвала, че човек трябва да живе така, че когато се обърне назад, да няма от какво да се срамува!!!

Мисля, че си права. И тъй като без грешки не може, мисля, че личното ни оневиняване има пряка връзка с оневиняването, което ние позволяваме на другите.