Вероятно никой друг бизнес не е ставал причина за толкова много истории, които въодушевляват и стоп­лят сърцето, както шоубизнесът. Собственият ни сив живот като че ли изглежда по-щастлив, когато четем за усилията и успехите на онези, които прекарват жи­вота си в театъра, киното или телевизията и ни забав­ляват, за да забравим ежедневните грижи. Известни са много истории за шоубизнеса, но има и такива, които все още предстоят да бъдат разказани.

От  години  събирам  любимите  си  несподелени  исто­рии.

Първата се случи в най-голямата американска опера. Мария Кианти бе долетяла специално от Ла Скала, за да пее в най-прочутата си роля — Мадам Бътерфлай. .Всички билети бяха продадени месеци преди това. Пуб­ликата се състоеше от елегантни мъже с бели папийон ки и жени с диамантени диадеми. Нямаше нито едно свободно място.

Ала половин час преди вдигането на завесата мадам Кианти неочаквано разви остър ларингит. С усилие го­вореше. Пристигна лекар и заключи, че няма да може да пее поне една седмица.

Наложи се да извикат дубльорката, млада американ­ка, която никога не бе пяла в прочута опера. Директо­рът се обърна към нея:

— Мери Лу, трябва да избираме между възмож­ността или да отложим представлението, или ти да из­пълниш ролята, която донесе славата на мадам Киан­ти. Готова ли си?

— О, сър, моля ви, подготвям се вече пет години — извика Мери Лу. — Уверена съм, че ще успея. Дайте ми тази възможност.

Директорът извика диригента и режисьора. После нареди:

—  Добре, Мери Лу, облечи си костюма, ще ти дадем този голям шанс.

Мери Лу изхвърча от кабинета, а директорът излезе пред завесата, за да успокои разтревожената публика.

—  Дами  и  господа,  мадам  Кианти  е неразположена и днес няма да може да пее. В ролята ще видите Мери Лу Фицгибонс. Онези от вас, които не желаят да оста­нат, могат да получат обратно парите си на касата.

Изведнъж всички скочиха и се втурнаха навън, за да си получат парите. В залата не остана нито един зрител и Мери Лу Фицгибонс никога не пя в ролята на мадам Бътерфлай.

И до ден днешен никой не знае дали тя може да я изпълни, или не.

*

Джоун Увърингхайтс напусна своя уютен буржоазен дом в едно малко градче в Уисконсин, за да направи кариера в Холивуд, без да обръща внимание на мол­бите на родителите си и на момчето на съседите, което я обичаше. След месеци обикаляне накрая се добра до Ф. Л. Гимлет, най-големия режисьор във филмовата столица.

Мистър Гимлет се обърна към двадесет и една го­дишната красавица:

—  Джоун,   видях  пробните   ти  снимки   и   мисля,   че притежаваш  изключителен  талант.  Имаш  красота,  ин­дивидуалност, привлекателна си и ти предлагам да иг­раеш главната роля в следващия ми филм. Имам само едно условие към актрисите, които играят в мои филми.

—  Вярност? — попита Джоун.

— Не — отвърна Ф. Л. — Трябва да спят с мен. Джоун скочи от мястото си и гневно каза:

—  Не, благодаря ви, мистър Гимлет. Ако това е необ­ходимо условие, за да получа място в Холивуд, не же­лая. Щом не мога да пробия само с таланта си, забра­вете за посещението ми.

—  Е — каза Ф. Л. —  Ако промениш решението си, обади ми се. Има да разпределям ролите още няколко месеца.

Джоун се втурна навън, сълзи се търкаляха по бу­зите й, решена повече от всякога да си намери работа в Холивуд.

Но никой друг не смяташе, че тя има качества на звезда и всички врати се затваряха пред нея.

След два месеца безплодни усилия Джоун реши да се върне в родния си град в Уисконсин и да се омъжи за момчето на съседите. Беше беден, но я обичаше.

Поне в началото наистина бе така. После започна да я бие. Биеше я без причина. След шест месеца Джоун наистина съжаляваше, че е отказала да спи с мистър Гимлет. Той беше много по-мил от съпруга й и ако го беше направила, нямаше никакво съмнение, че днес щеше да бъде известна филмова звезда.

*

Мириам Клинбъри бе една от най-големите певици на своето време. Пееше с най-добрите оркестри в стра­ната и плочите й се продаваха в милионни тиражи. После започна да пие и кариерата й тръгна катастро­фално надолу. Затъваше малко по малко, докато на­края се алкохолизира толкова много, че не можеше да си намери никаква работа. Една нощ старият й прия­тел и импресарио Сам Бозал, който не бе я виждал от години, разбра, че намерили Мириам мъртво пияна и я завели в болницата близо до неговата кантора. Не­забавно отиде да я навести и я заговори:

— Мириам, търсих те навсякъде. Ед Съливан иска да те включи в своето шоу, „Саймън енд Шустър" смя­тат да издадат твоята книга, а Фрайърс Клъб ще ти организират благотворителен концерт.

—   Кой се интересува вече от мен? — каза Мириам. — Аз съм загубена.

—  Не, не си. Ти си алкохоличка. Всеки се интересу­ва от алкохолиците. Единственото, което трябва да на­правиш,  е  да  се  промениш  и   аз  ще  ти   организирам спектакли в нощните клубове във всички щати.

И така Ед Съливан наистина включи Мириам в своето шоу, „Саймън енд Шустър" наистина публику­ваха спомените й, а Фрайърс Клъб наистина организи­раха официална вечеря. Но като че ли нищо не помагаше. Отзивите за шоупрограмата бяха лоши, книгата залежа, а парите, които Фрайърс Клъб събра, отидоха за някаква болница, за която Мириам не бе и чувала. Накрая Мириам се върна при своя добър приятел Сам Бозал и каза:

—  Какво стана с обещаните ангажименти, ако се по-правк?

—  Опитах се — каза Сам, — но вече са ангажирали Лилиан Рот.

—  Добре — каза Мириам. — Връщам се към пиене­то. Никога не съм се чувствувала по-отегчена от жи­вота.

—  Права си — съгласи се Сам. — Нищо друго не по­мага  на  човека да  забрави  всички грижи така, както алкохолът.  За  да засвидетелствувам добрите   си   чув­ства към теб, довечера ще ти изпратя кашон с уиски в пансиона.

Оттогава нищо не се чу повече за Мириам Клинбъри.

*

Последната история не е за човек, а за слон, прочу­тия Трънко, звездата на цирка „Бонглинг", който бе забавлявал децата цели двадесет години. За нещастие Трънко остаряваше и ослепяваше и мистър Бонглинг обявя, че трябва да бъде застрелян.

Един синдикален фейлетонист написа разказ за Трън­ко и заяви, че се е споразумял с един пазач да се по­грижи за слона в края на живота му. Необходими бяха само седем хиляди долара, за да преживее Трънко ща­стливо последните си дни. Фейлетонистът апелира към всички зрители да изпратят малка помощ като израз на почит към слона, посветил толкова време да доста­вя удоволствие на хората.

Реакцията бе спонтанна. Събраха се не седем, а два­десет н пет хиляди и синдикалният фейлетонист, при­дружен от фоторепортери и телевизионни оператори, се появи в цирка, за да отведе Трънко в пенсия.

Докато фейлетонистът позираше със слона, вдигнал високо спасителния чек в ръка, ослепяващият Трън­ко — несъмнено помните този факт — събори фейлетониста, стъпи върху него и го смачка пред ужасените очи на милиони телевизионни зрители.

Когато собственикът на цирка видя какво се случитой мигновено взе решение. Вкара обратно Трънко в клетката му и поръча нови афиши със следната рекла­ма: „ВИЖТЕ ТРЪНКО, ДИВИЯ СЛОН, КОЙТО УБИ ЕДИН СИНДИКАЛЕН ФЕИЛЕТОНИСТ."

Трънко отново стана най-голямата атракция на цир­ка  „Бонглинг", доживя да  забавлява  следващото  по­коление и умря кротко в съня си сред зрителите в цирка, които бе опознал и обичаше.

 

Превод от английски: Божидар Стойков

 

четири шанса!
Винаги съм вярвала, че още с раждането съдбите ни са предопределени! Можем нещо да опитаме да променим, но не можем да ръководим ръката на съдбата!

Много интересно!
:)

Съществува популярно твърдение, че 90% от живота ни зависи от обстоятелства извън нас и 10% от нас самите. Личното ми допълнение е, че процента варира според човека - нечие участие може да спадне до 1%, а на друг да достигне 25%, примерно.
Можеше например в първия случай дамата, която се е готвила упорито 5 години, да отговори на директора: "Страхотен шанс ми давате, само не връщайте билетите" и да надскочи себе си в изпълнението, за да успокои публиката поне със старанието си. Във втория случай, според мен мадамата би могла на свой ред да върне незабавно шантажа на режисьора като му поиска и невъзможен хонорар ... Или, може би поне да беше го погледнала дали й харесва като мъж, вместо да размахва добродетелта си, когато ясно и недвусмислено е поставена в състояние на изнудване ... Или, можеше, поне отчасти да си го върне, като му каже, че съжалява много, но не е нейния тип ... Варианти много, но не всеки ги търси ...

Благодаря, zvezdopad!

:)))

И аз благодаря за разказа ...
Съдбата си е низ от случайни събития , в които като субективен фактор можем да влияем само с избора си и свободата да взимаме решение , които да следваме. Свободата също е доста разтегливо понятие като ресурс и възможност...Обективните събития по - често не зависят от нас , е , за всеки е различно , в зависимост от това , до колко сме развили в себе си интуитивност и далновидност.
А че има нещо свише , наричано с най - различини имена , от което зависим , ще сме наивни да твърдим , че не съществува такова ...
поздрави :)))

Благодаря! Успешен ден! :)))

Съдбата е по-благосклонна към мъжете! От четири истории само един мъж е поразен от злата съдба! Ама много поучителна е историята му на "синдикален фейлетонист"!!!
Обаче съвсем не съм съгласна," че собственият ми живот изглежда по--щастлив, когато четем за усилията и успехите/неуспехите на хората от шоубизнеса или ................"
"Обичай съдбата си" казвали древните римляни. Само дето съдбата не е просто един избор, една дилема, а много малки, всекидневни избори, които водят до други.............
Само зная, че съдбата обича смелите!
Поздрави:)))

четирите случая не са представителна статистическа извадка, за да се съглася с извода за мъжете.
За малките всекидневни избори обаче, не мога да не се съглася. Някои от тях са толкова по-важни от останалите, че да намалят или увеличат драстично количеството на останалите ...

Благодаря! :)))