Веднъж, както си вървях по улицата, стремейки се да не изглеждам предизвикателно, внезапно чух зад сeбе си глас:

—  Извинете, колко е часът?

Огледах се. Зад мен вървеше млада жена, като се опитваше да ме догони.

Престорих се, че не я чувам. Ускорих крачка, но и тя не се предаде.

—  Извинете, моля, колко е часът?

Погледнах   часовника   н   без   да   спирам,   отговорих:

—  Пет.

Успя да ме догони. Вървеше вече до мен.

—  Рано е още  —  каза тя. —  Не смятате ли. . . Ако нямате нищо против, можем. . . бихме  могли да се от­бием някъде. . .

Изпепелих   я   с   поглед.

—  Моля да  ме извините — отвърнах студено. — Не ви познавам.

—  Но. . . — сведе поглед тя. —   Та в това няма нищо лошо. Бихме могли да се запознаем. . .

—  Нямам желание.

—  Моля да  ме  разберете  правилно.  Отдавна ви  на­блюдавам от разстояние. . . Нямаме общи познати, следователно. . .   Нищо   друго   не   ми  оставаше,   освен   да опитам по този начин. Много бих искала да се запоз­ная с вас. . . Мълчание.

—  Само   се   съгласете   и   ми   отделете   малко   време. Мечтая   да   разговарям   с   вас!

—  Това е вече прекалено — извиках аз. — Моля ви, махнете  се,   ще   повикам   полиция!

—  Не правете така, умолявам ви! Нямате представа как мечатаех за  тази  среща. . .  Повярвайте  ми!   Нищо лошо   няма   да   ви   се   случи. . .

Може би наистина се отнесох към нея прекалено рязко. Имаше вид на солиден човек, обаче прекалено често съм се лъгал по този начин.

—  Какво искате от мен? — казах малко по-меко.

—  Бих искала  да  седнем  някъде  и  да  поговорим. ..

—   Къде именно?

—  Е, може и у нас. . .

Значи предчувствието не ме излъга!

—  У   вас?   Сигурно   се   шегувате!

—  Защо? Ще пием чай, ще поговорим. . .

О, от собствен опит знаех какво обикновено се крие зад предложението за подобен „разговор"!

—  Ако трябва да говорим — казах аз, — защо точно у  вас?  Не  може ли да  отидем  в  някоя  сладкарница?

—  В сладкарниците е шумно, претъпкано. При мен е по-интимно.

—  Да кажем, че се съглася и дойда у вас. Ще има ли там още някой?

—  Живея   със   старата   си   леля.

—  Ами ако леля ви е излязла?

—  Парализирана е — уведоми ме тя с тих глас.

—  О, моите съболезнования. . .

— Благодаря.   Аз   живея   наблизо,   зад  ъгъла. Наистина    изглеждаше   мила   и   симпатична  млада особа.

—  Но как така... Та ние почти не се познаваме!

—  Ще се опознаем. Да тръгваме!

Тръгнах след нея, но продължавах да се дърпам. Раздираха ме съмнения.

—  Не   бива   така,   не   бива. . .

—  Предразсъдъци —  омаловажи   опасенията   ми   тя.

—   Какво  правя. . .   Какво  правя. . .   —  повтарях  вече на стълбите аз, накрая спрях и я заплаших с пръст. — Предупреждавам  ви!   Ако   имате. . .    някакви   намере­ния. . .   ще   викам!

—   Как може да си помислите такова нещо — обиди се тя.  —   Имате работа  с джентълменка.

Когато стигнахме до вратата й, отново ме налегнаха съмнения:

—  Не, ако наистина искате да поговорите с мен, нека отидем  в  сладкарница!   Искам  в  сладкарница!

— Имам хубава музика — съблазняваше ме тя. Ще послушаме музика...

И музиката можеше да бъде само претекст. Но споменавайки за нея, тя засегна най-нежната струна на душата ми. Обожавам музиката.

След   миг   бяхме   в   жилището   й.

—  Съблечете   се,   моля!

—  Не...

—  Но   моля   ви,   свалете   си   палтото!

—  Не.  Ще поседя  с палто.  Аз  съм  за  малко. . . Съблече палтото ми деликатно, но решително.

—  Къде е лелята? — попитах аз.

—  В другата стая.

—  Все пак бих искал да я  видя. Аз ви повярвах.

—  Не мога да ви я покажа сега. Може би по-късно, когато се събуди.

— Ако  въобще  съществува  —  усъмних   се   аз.

—  Моля, седнете — предложи ми тя стол.

—  Не, благодаря, ще постоя.

—  Надявам се, че не възнамерявате да слушате  прав. Сега ще пусна музика.

Пусна   музиката   с  умение,   което   будеше  безпокой­ство. Мелодията ми се стори наистина пленителна. Тя започна да кръстосва из стаята.

—  Ако   позволите,   ще   ви   налея   чаша   вино. . . Напълни две чаши.

—  Щяхме да пием чай — възразих аз. — Не употре­бявам алкохол.

—  Само една глътка, символично. . .

Взе чашата и седна на дивана, чието съществуване уплашено забелязах едва сега. Отблъснах чашата:

—  Не, няма да пия. Аз трябва вече да си тръгвам.

—  Не ставайте дете, не се бойте, тук нищо не ви за­плашва, господин... Как се казвате?

Отговорих колебливо. Създаваше се атмосфера, която не предвещаваше нищо добро за мен.

— Заповядайте, седнете на дивана до мен — покани ме тя. — Ще ви бъде по-удобно...

 

ВНИМАНИЕ! На това място ще прекъснем разказа, за да съобщим нещо важно за читателите. Ръководени от желанието да повишим качеството на услугите по до­ставянето на съдържателно и интересно четиво, ние осигурихме на това произведение три заключения, а не едно, както е прието. Читателят може да избере едно от тях В зависимост от настроението и предпочитанията си. Надяваме се, че произведение със заменяем финал ще бъде един жест към потребителя, на когото тол­кова малко се предоставя за избор.

 

Първо заключение: трагично.

—  Не, няма да  седна — опъвах се аз, като продъл­жавах да се боря със себе си.

Тя  направи  няколко крачки  към  мен  и  като  полюляваше бедра,  ме хвана за  ръката.

—  Да намалим малко светлината...

—  Ой, не намалявайте! — молех се аз. Но вече беше късно. Не зная как се озовах в прегръдките й.

—  Лелята. . .  лелята  може да  влезе  —  изказах  опа­сенията си аз.

Тя   избухна   в   саркастичен   смях: Тук няма никаква леля!

—  Как така няма леля? Как така няма леля? — из­скубнах се с ужас от прегръдките й. Тя пък използува липсата на леля веднага, с последователност, със сту­дена безогледност и с дяволска  рутина.  Не бях в съ­стояние повече да се съпротивлявам.

—   Какво ще си  помислите  сега  за  мен?  —  прошеп­нах аз, когато след един час тя ме изпращаше на вра­тата.

Отговори   ми   нагло   и   насмешливо:

—  Нищо.

Пресичах улицата с вдигната яка, пламтящ от срам, когато чух зад себе си глас:

—  Извинете, колко е часът?

—  Шест.

— Ще дойдете ли с мен? Подчиних се, без да се противя. Така започна моето падение. Затъвах все по-дълбоко.

 

Второ заключение: криминално.

— Не, няма да седна — опъвах се аз, като продължа­вах да се боря със себе си.

Тя направи няколко крачки към мен и като полюш­ваше бедра, ме хвана за ръката.

—  Да намалим малко светлината. . .

—  По-добре не, та нали. . .

Не зная как се озовах в прегръдките й. Мачкаше устните ми с болезнена страст, странни усещания раз­дираха душата ми.

Изведнъж вратата се отвори.

—  Лелята!   —   прошепнах  аз.

Но това не беше лелята. На вратата стоеше някакъв тип с поглед на безумец и с револвер в ръка.

—  Значи ти си бил този негодник! — изкрещя той и преди да му обясня, че не съм аз, той изпразни в мен целия пълнител и ме направи на решето.

Докато извеждаха злодея, а мен ме изнасяха на но­силка  към  болницата,  през  притворената  врата  успях да забележа как от гардероба в стаята на моята изку­сителка   изскочи  някакъв   младеж,   който  се  хвърли  в прегръдките й с вик:

— Това  беше отлична идея,  мила  —  да  използуваш тоя глупак, за да се освободиш от ревнивия си съпруг.

 

Трето заключение:  лирично.

—  Не,  няма да седна — опъвах се аз,  като продължавах   да   се   боря   със  себе   си.

Тя  направи  няколко решителни  крачки  и  хвана  ръката ми.

—  Искам да ви покажа, че не съм като всички. Не   ми   беше   лесно   да   повярвам.

Все пак седнах.  Потънахме в приятелска  беседа.

—  А   лелята?         сетих   се   изведнъж.

—  Ще   дам   лекарство   на   нещастницата.

—  Отдавна  ли  се  грижите  за  нея?     —  попитах,   когато тя се върна.

—  От рождението й. Леля се роди вече неподвижна — отвърна   тя   скромно.   В    тона   й   не    се    чувствуваше хвалба.

             Атмосферата  беше топла,  сърдечна.

— Моля  ви,  разкажете  ми  нещо за  себе  си.  За  работата си, за служебните си успехи...  На обществена работа ли сте?

Отговорих. Тя  ми възвърна доверието.  Бях сигурен, че   няма   да   ме   атакува   изневиделица.

—  Имам  средни  способности  и  образование —  при­знавах искрено. — Но. . . Вие сте така различна — про­мених внезапно темата. — Никой не се е отнасял така с мен, никоя жена.

—  Търся   човека  —   каза   тя   сериозно.  —   Не   само мъжа.

Бях потресен.

—  Аз  също  търсех  човека. . .   Искате  ли  да  станете моя другарка в живота?

—  Рано  е още за   това  —  противопостави   се   меко тя. —    Трябва  най-напред да  завършиш следването си.

Ахнах:

—  Та аз съм на петдесет години. Ще успея ли?

—  Ще бъда до теб. Ще ти помогна. . .

Никой още не е бил толкова добър и внимателен към мен. Жена ми например — никога, Но сега пред мен се откриваше нов живот.

 

Превод от полски: Георги Минчев

хей, поздравления - направо страхотни диалози...има движение , държи !
въпреки скучната фабула...

С пожелания за чудесна седмица! :)))

:)))))

:)))))

Много добре написано , а и да се предложи развръзка в три вариянта - трябва фантазия !Твойта виждам е услужлива !Поздравления!!!

Момичето прелъстителка е агент под прикритие на твоята ревнива съпруга...
Изпитание на чувства и нерви...
Съвременно и модерно днес е съпругите да преследват мъжете си и да ги обвиняват в изневяра...
Как мислите вие, приятели, по въпросите за верността и изневярата?

И интересно тройно финализиране на ежедневна случка.
Къде ги тия скромни мъже , Воймир ?!
Фейче , моля ти се , работи ти и на теб фантазията , дано не изпадаме
в подобни съвременни ситуации :)))
Първо доверието , после приемам малко ревност , но в границите на разумното...
Спорна седмица от мен !

нали сме екипаж! Усвоили сме синхрона и дейстивията на мисълта..., а фантазиите...хъм, те си си по рождение заложени в нас.
Лека фантастична вечер!!!

огромната заслуга все пак трябва да се отдаде на автора, след това - на преводача и най-накрая съм аз, или може би читателите като Вас!

Всичко хубаво!!!

Кроталка вече има добър принос към въпроса за контрола върху изневярата. Не е толкова проста работа, според мен. Едно време са ги трепали с камъни, но не вярвам много това да е довеждало до по-голяма привързаност. Даже май обратното, защото трябва доста де те влече, за да сложиш главата в торбата ... Пък и си мисля, че както и при останалите неща, това е въпрос по-малко на привличане, и много повече на навик ... Нали все пак навика е втора природа!?

добра задача за практическо решение. Съотношението му е майката, според мен. Или мярката му е майката! :)))

Много интересно! Аз си съчиних четвърти, който включва по нещо от трите предложени:))))
Поздрави!:)

А може ли да ми го изпратите?

Благодаря! :)))