Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.09.2008 01:53 - ЛЮБОВТА НАРАНЯВА – Конрадо В. Педроче (Филипините)
Автор: vmir Категория: Други   
Прочетен: 2257 Коментари: 9 Гласове:
0

Последна промяна: 13.09.2008 14:40


             Първият ми спомен за леля Карианг е следният: стара жена, която цепи дърва долу до стълбището. Ръцете й яки, а краката — бели и силни като на млада неве­ста — се подаваха изпод запретнатата пола. Изсумтяваше при всеки удар на. тежката брадва по чепатия пън. После затискаше с крак дървото, вдигаше брад­вата, високо и със замах я стоварваше върху него. Ако не улучеше, проклинаше гръмогласно брадвата, но успееше ли, въздишваше с облекчение, като повдигаше рамене и изправяше гръб. Плюеше си на ръцете и замахваше още веднъж.

Тогава бях още момче, седях на стъпалата и я на­блюдавах. Наистина, здрава жена беше, жизнена и със силно развито чувство за хумор. Щом се сетя за нея, все ми се струва, че единственото й желание на този свят бе да развеселява хората със смеха си. „Какво си ме зяпнал такъв" — хокаше ме тя уж сърдито, уж на подбив, като си почиваше от работата. „Ако и този път не уцеля, ще се меря по малката ти главица. Ху­баво си отваряй очите!" Когато пропуснеше да улучи, погваше ме из къщата, като се смееше силно и размах­ваше брадвата, сякаш главата ми — ха-ха ще хвръкне.

Една нощ, тъкмо се канехме да си лягаме, леля Ка­рианг извика, стиснала полата в скута си:

 — Стоножка! Стоножка!

Беше свила полата си на вързоп, в който бе улове­на клетата животинка. Постави стопчеиия плат върху масата, а ние малчуганите, как ли не я удряхме — с чехли, с пръчки, с камъни, с юмручета.

— Май че я убихте — заключи тя и пусна полата, за да разберем, че е стискала само колосания шнур на фустата си.

Вечер ни разказваше приказки, а другата ни леля, сестра й, все се оплакваше и ни гълчеше да не слу­шаме нейните налудничави истории — били сме още много малки. Леля Карианг отговаряше:

Не обръщайте внимание на леля си Келанг. Слу­шайте сега какво ще ви разкажа... И подхващаше нова история.

Когато била млада, един мъж се влюбил в нея. Но­сел й подаръци накити, дарения за цели стада до­битък, че и за ферми, но тя, разбира се, не ги прие­мала. Той бил срамежлив и никога не заговарял от­крито за любовта си. Често наминавал да я види и всяко негово посещение протичало по един и същи на­чин. Първо казвала: „Добър ден. Добър ден. Добър ден." обик­новено три пъти. Така и трябвало да бъде. Немисли­мо било, па дори неприлично от страна на домакинята да отговори на някой ухажор, ако само веднъж е ка­зал: „Добър ден." Трябвало да повтори поздрава си поне три пъти, дори повече, преди да му отговорят.

А и не бивало да се приближава веднага. Инак щели да го прогонят. Нужно било да изчака поне три покани, за да влезе. „Заповядайте. Заповядайте. За­повядайте!" Ето така. Едва тогава изкачвал стъпалата. Спирал до вратата. Отново изчаквал да го поканят. Трябвало да се поколебае дали да влезе, дори ако ли­цето му издавало нетърпение. Покланял се и поздравявал всекиго от домакините поотделно. Изчаквал.и поредната покана и чак тогава влизал в дома. Най-после го придумвали да седне. Моля. Но не начаса. Усмихвал се, покланял се, но и през ум не му минавало да седне. Да не би да го вземат за неучтивост. В про­тивен случай опитите му да спечели сърцето й били обречени на неуспех, да не говорим, че можели да му покажат и вратата. Трябвало да внимава как сяда. Да не си кръстосва краката и да не се обляга на стола. Сядал изправен, на ръба.

Леля   ми   имала   много  други   обожатели,   но   този, изглежда, бил най-настоятелен. И наистина, дори след като му казала да не идва повече, клетият продължил да я посещава. И не само това дори когато изпъл­нил деветдесет години, той пак наминавал да я види.

Това е историята на една упорита любов, историята на една жена в годините, когато чувството й за ху­мор й поднесло нелепа шега. С други думи — история­та на втората й младост, когато тя нежно разцъфнала.

Макар и вече на години леля Карианг пак си беше приятна жена. Висока, стройна, със съразмерно раз­вито тяло. Всичките й способности се бяха запазили, само дето умът й малко безобидно пострада. Отклоне­нието от нормалното й развитие не стана рязко, спо­ред мен всичко започна със смешните й истории, които с годините ставаха все по-чудати и по-чудати.

Всеки ден слизаше в двора и скубеше плевелите. Припичаше се дълго на слънце. Това беше единстве­ната работа, която сега можеше да върши, защото бе наистина слаба да върти брадвата, макар че ни отне доста време, докато я разубедим да не цепи дърва. Ние, момчетата от рода, вече бяхме порасли и въз­мъжали, яки бяхме и можехме сами да се справяме. Но тя се присмиваше на безпомощността и неумението ни и ни показваше как трябва да се върши работата.

Една сутрин, както плевеше в градината, тя се втур­на внезапно вкъщи, останала без дъх от вълнение. „Какво се е случило?", питахме се ние. Отначало нищо не искаше да ни каже. Припкаше наоколо като малко момиченце. О, но тя наистина приличаше на чо­век, който току-що е съзрял разхождащ се призрак или нещо подобно. Но истината беше друга. Изкъпа се, облече си чиста рокля и се издокара. Брилянтин за бялата коса, пудра за лицето, малко парфюм зад уши­те. Накрая се обърна към нас, а тъмните й очи — о, мили боже! — как блестяха.

  Той мина и ми намигна — каза тайнствено тя. Ес­тествено ние си помислихме, че се шегува както обик­новено. Не знаехме, че това бе началото на веселата й лудост, която щеше да оживи къщата през следва­щите години.

  Кой е той? — любопитствувахме ние.

  Кой може да бъде?

Усетихме се и избухнахме в гръмогласен смях, но тя студено каза:

  Я  слушайте,  този  път  работата  съвсем  не е за смях. Сериозна е!

Така  разбрахме,  че е започнало второто й детство.

— Сигурна съм, че ще се върне. Знаете ли, винаги е бил срамежлив. Но ще дойде. Може би отиде на па­зара да ми купи друг подарък.

Ние се преструвахме, че вярваме на фантазията й, но леля Келанг се опитваше да я вразуми.

  Сестро, глупаво е. Вече си над деветдесет, а мъ­жът  е покойник от години.  Така  ти се струва. Ти си една стара глупачка.

— Не — отговаряше леля  Карианг. —  Знам  какво приказвам!   Видях го да  минава!  Носеше същата  туника  като миналата година, не видя ли?

  Като миналата година ли?

  Разбира се. Нима не помниш? Донесе ми годежен пръстен, макар да знаеше, че не го обичам и няма да се омъжа за него.

  Не се излагай! — гълчеше я леля Келанг. — Хо­рата могат да те чуят. Всичко е ставало преди десе­тилетия!

  Мина оттук — настояваше старата — и знам, че ще се върне с друг подарък. Но това не ме    засяга. Няма да му говоря. Не го обичам!

  От начина, по който ни уверяваш, човек остава с впечатление,  че го обичаш — отговори сестра  й.

Леля Карианг се засмя кокетно:

  Може да си взема думите обратно, ако подаръкът е хубав.

Разбира се, човекът не се върна, защото беше про­сто мечта в годините на залеза на старата жена. А ко­гато на сутринта й разказахме случилото се, не каза нито дума, беше забравила всичко.

Същата сутрин леля Карианг излязла да види се­стра ми, която продаваше платове на пазара зад къ­щата ни. Старицата поискала да си вземе няколко ярда плат за народни носии.

  За какво ти е? — попитала сестра ми.

  Знаеш ли — отговорила леля и прошепнала нещо, при което сестра ми силно се изчервила.

  Не! — засмяла се тя. — Не е вярно. Само си въ­образяваш.

Но  леля  Карианг  настоявала да  се  подготви.     Не била луда. Нищо не излезе от цялата работа, освен дето вечерта, когато сестра ми ни разказа за случило­то се, се посмяхме от сърце. Старата жена седеше мълчаливо в ъгъла и ни поглеждаше подозрително, а когато я попитахме дали всичко това е вярно, каза, че не знаела за какво става дума.

По време на окупацията трябваше да се евакуираме в отдалечен бивак. Старата жена не разбираше защо бе нужно да напуснем града. Обяснихме й за войната с японците, но тя отвърна, че не се страхува и ни се присмя. В бивака прекарваше времето си в плевене в задния двор на бараката.

Един ден у дома дойде млад войник. Беше прегладнял и болен н помоли да остане, докато се излекува. Леля Келанг му разреши. Грижеше се добре за него, хранеше го и го обличаше и скоро той бе вече на кра­ка. Отначало леля Карианг не реагира. Може би не забелязваше присъствието му в къщата. Една вечер, както бяхме насядали с младия мъж да вечеряме, тя го видя за първи път, разкикоти се и каза:

  Колко е хубаво, че сте тук!

Младежът не я слушаше, но като разбра, че се от­нася за него, смути се. Огледа ни въпросително и леля Келанг му прошушна да не й обръща внимание.

  Видях  ви  да   минавате  вчера  продължи  леля Карианг. И ми намигнахте. Помислих си, че отивате да ми купите подарък!

Войникът се трогна. Леля Келанг му разказа за упорития обожател, за случката преди войната.

Към полунощ се събудихме и намерихме старата ни леля със запалена свещ, приведена над лицето на спя­щия войник. Прокарваше пръсти по кръста му и шепнеше нежно. Леля Келанг взе свещта от треперещата й ръка.

  Ще му опърлиш косата, а  може да подпалиш и възглавницата.

Тогава леля Карианг гневно изкрещя:

  Ревнуваш го! обвини я тя. Ти също го оби­чаш,  нали?  Ха,  я  не  ме лъжи.  Зная   аз.  Обичаш  го, обичаш го!

  Сестро спокойно отвърна    леля Келанг, не викай така. Съседите ще ни чуят. Какво ще си помис­лят. Колко си изкуфяла!

Но леля Карианг настояваше на своето. Всъщност прекали, и другата леля прехапа устни, вдигна ръка да удари сестра си, но войникът я възпря. Старата, като видя, че държи ръката на леля Келанг, се хвърли върху него в пристъп на ревност и ярост и започна да го дере с нокти. Едва успяхме да я отдръпнем на­страна.

На другия ден младият войник си тръгна. След този случай леля Келанг дълго време не разговаря със се­стра си. Старицата си седеше в ъгъла и се смееше сама на себе си с беззъбата си уста. Един ден си спом­ни за войника и попита къде е. Обяснихме й.

  Не!      развика   се   тя.      Лъжете   ме. Куцукайки, се дотътри до кухнята, където леля Ке­ланг приготвяше някакво народно ястие -  Ти! — обвини я тя. — Ти го уби!

— Не вдигай  много шум  — каза леля  Келанг,  без да й обръща внимание.

  Уби го, защото го ревнуваше.

  Ако не спреш с тези глупости, ще те ударя. Ръката й трепереше. И тялото. Леля Карианг излезе от кухнята, хленчейки като дете.

  Тя го уби — повтаряше непрекъснато. — Уби го.

 

Превод от английски: Маргарита Василева

image

 





Тагове:   наранява,


Гласувай:
0
0



1. feq - Добро утро, Воймир!
13.09.2008 08:19
Интересен разказ си подбрал, Командире.
Замисли ме.
За илюзиите, които сами си създаваме, за да се чувстваме щастливи...
За нещата, които бихме искали да ни се случат, а когато са съвсем близо до нас ги подминаваме, от страх...да не се развали магията на измисленото...
За никому ненужната срамежливост и неувереност...
За това, че не Любовта ни наранява, а ние сами себе си нараняваме...
И още много други неща...
Малко тъжничко се получи, нали, и то сутринта...
Прегръдка с целувка от мен.
цитирай
2. vmir - Момичета! Момичета!
13.09.2008 10:54
Внимавайте да не се разбере, че сте умни! Брачната надпревара ще ви изхвърли тъй бързо, сякаш някой е пуснал слух, че сте прокажени!
Майлс Франклин (1879 – 1954)

По въпросите на сърцето нищо не е вярно освен невероятното!
Мадам дьо Стал (1766 – 1817)

Целувки и от мен, благодаря ви много и приятен уикенд!
:)))
цитирай
3. анонимен - Здравейте , приятели !
13.09.2008 18:40
Разтърсващ постинг , Воймир ! И прекрасни коментари , и Фи с клип , естествено на ниво...
Първото ми впечатление от разказа , който си сложил , че е някакъв вид сбогуване с незабелязан миг , пропуснат шанс , обзет от тъга и въпроси . Но слушах песните , и оставам с впечатлението , че посланието на постинга е това :
любовта оставя белези и рани , маркира всяко сърце , НО...не падай духом , всеки плаче , и всеки го боли..... всеки наранява.... не спирай борбата , недей, не се отказвай... продължи напред !!!
т.е. следното :
СПОДЕЛЯНЕ и ПОДКРЕПА
за всеки , който има нужда от такава , често се намираме в позиция на наранени или нараняващи...
Нека това да ни носи удовлетворението , че можем да чувстваме и да вярваме , че тя съществува , за да дойде при нас , рано или късно . Ако не ни е боляло , как ще познаем другото ?!
Аз все пак си мисля , че появявайки се на този свят , бог ни е целунал и ни е дарил с щастието да усетим любовта на тази земя...което е прекрасно и осмисля съществуването ни .А моят принос към днешния ти постинг , Воймир , е този поздрав за всички , с кадри от филм за една , неподвластна на времето обич.
http://www.youtube.com/watch?v=ceHhcpACJq4
Хубави дни от мен !
цитирай
4. vmir - Здравей, Виши!
13.09.2008 20:03
Съгласен съм с всичко, което си казала и предугадила. Да, живота е противоречив и сме длъжни да посрещаме предизвикателствата без да се отчайваме или самозабравяме. Добре си видяла връзката между общото и частното, как си улучила песента не ми е ясно. Благодаря!
Ето поздрав и за теб:

http://www.youtube.com/watch?v=Sxf6Xd75yUo

Всичко най-добро и на теб!
цитирай
5. ametist - ....
14.09.2008 02:51
http://www.youtube.com/watch?v=9npgs69FIiY
цитирай
6. vmir - Ametist: Великолепно, чувствено, нежно и страстно!
14.09.2008 11:43
Наистина правиш добро допълнение към досегашното състояние на постинга, Ametist! Нямах предвид да игнорирам радостта и щастието в любовта, затова съм ти благодарен за чудесната песен и красивия финал на постинга.

Поздравявам те с нещо много любимо. Дали съм повлиян, изкривен, или дори зомбиран от чудесния филм, няма как да преценя, но тази част от саундтрака намирам за едно от най-прекрасните музикални изпълнения, посветени на любовта в най-широкия й и всеобхватен смисъл, поглед към божия замисъл, ако ми простиш това своеволно определение.
Желая ти щастлива любов!

http://www.youtube.com/watch?v=vNDc3-0gkew&feature=related&fmt=18
цитирай
7. vmir - Държа да се извиня на всеки един,
14.09.2008 13:22
който заподозря в постинга ми “Лесно му е било на Шекспир” опит за подигравка с класиката и да го уверя, че съм бил и оставам на светлинни години от намерението да давам оценка на Гения.

Следователно, притесненията, (ако ги е имало) че съм извършил или имам намерение за извърша умишлено кощунство с Шекспир, са лишени от основание.
:)))

И да не забравяме, че: "Доброто желание извинява лошото изпълнение" Шекспир

цитирай
8. vmir - Съобщение:
14.09.2008 21:10
По БНТ (канал 1) в момента започва "Походът на Императорите", част от саундтрака на който постнах в предпоследния коментар:

http://www.youtube.com/watch?v=vNDc3-0gkew&feature=related&fmt=18

Малко е да се каже, че филмът е чудесен. Невероятен е. Това е най-суровата поезия за любовта и оцеляването в името на живота, независимо, че артисти са истинските пингвини.

В момента тече прекрасния брачен танц на пингвините с музиката от коментара ...
Съжалявам, че не знаех по-рано да ви предупредя навреме ... съвпадението на филма с коментара ми е напълно случайно ...
цитирай
9. enjoy6 - Много е приятно
16.09.2008 20:32
и чак ти става мило и малко тъжно за препускащия живот, изпуснатите възможности да спрем щастливите мигове и запазим по-дълго магическата сила на любовта!
Поздрави и усмивки :)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: vmir
Категория: Политика
Прочетен: 3282143
Постинги: 658
Коментари: 10310
Гласове: 52998
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031