Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.09.2008 21:20 - СЛУЧКА НА ПЛАЖА – Кямил Буджели (Албания)
Автор: vmir Категория: Други   
Прочетен: 3871 Коментари: 23 Гласове:
0

Последна промяна: 28.09.2008 11:02


          Сигурно не бих приел вместо рестото да взема един келеш (албанска национална шапка, подобна на фес), ако знаех какви последствия щеше да има това за мене. Но гдето казват, като ти дойде белята до гла­вата, няма накъде да мърдаш. Собственикът на дюкян­чето, който освен дини, продавате и келеши (послед­ните главно за чуждестранните туристи от плажа}, из­дърпа докрай чекмеджето и аз видях с очите си, че наистина има само хилядарки...

— Ако искате, вземете един келеш — ми каза той, като сложи пред мене цяла дузина. — Много са хиги­енични — всмукват потта и ти пазят главата от слънце. А имат и още едно качество — когато стопанинът им се удави, остават над водата. Така че нещастието веднага се забелязва от другарите му...

Последният аргумент ми се стори много убедителен. Наистина ако се удавя, поне оставям следа... Така както бях по бански гащета, турих келеша па глава, грабнах с две ръце динята, която тежеше колкото че­тири американски спътника, и се запътих към хотела. Дотук не се случи нищо необикновено. Само ми напра­ви впечатление особеното уважение, което околните проявяваха към мене. Преди не бях забелязал това. Една девойка внимателно сложи келеша на главата ми, когато последният падна, докато се мъчех да прочета една от разпоредбите на плажа, залепена на телеграфния стълб... Няколко младежи прекъснаха разговора си и направиха „коридор", когато минах край тях. Пор­тиерът на хотела, който колкото пъти влизах, ме пи­таше за името на родителите ми, този път застана мирно и ме изпрати с усмивка, докато изкачих стълбите. . .

Като свърших с динята, която сякаш бе намазана със захар (като онези цветя, които пръскат с одеколон, за да ухаят още повече), започнах да си блъскам ума: Каква е тази чест, гдето ми я оказват? Да не са тези хора рода с бакалина и им стана приятно, че пазарувах от него?"

Нишката на мислите ми прекъснаха мухите, които се спуснаха от четирите ми страни по бузите, по устата, по ушите. . . Струваше ми се като да ме целуват развъл­нувани и да ме упрекват, просълзени: „Къде се изгуби, скъпи? От цяла година те чакаме." Без да се размота­вам, увих в един стар вестник всичко, което остана от динята, и го хвърлих в един голям кош с надпис: „Из­хвърляйте отпадъците!"

Беше разгарът на жегата и краката ми ме отведоха, към морето. Но не бях направил и три крачки, когато ме заобиколиха някакви деца с картички и тетрадки в ръце:

  Автограф! — ми каза едното.

  Автограф! — викна другото.

И това не беше ми се случвало - помислих аз.

Без да му мисля, сложих едно десетина подписа от онези, които драсваме на съобщението, когато ни канят за някое събрание, на което не възнамеряваме да оти­дем. Децата се отдалечиха доволни. В това време седем-осем младежи с бански костюми и бели келеши на глава, разговаряйки на някакъв непознат език, минаха край мене със смях и викове. „Без съмнение туристи" -си рекох и несъзнателно тръгнах след тях н аз да се посмея и да повикам... Как? Не ви се вярва ли? Аз съм виновен, трябваше да ви кажа още в началото, че този ден термометърът на сянка показваше 40 градуса...

Цял час кръстосвах морето нагоре-надолу, а като по­чувствувах умора, излязох от водата и легнах на пя­съка. Постепенно ме завладя някакъв невероятно сладък сън. Но за какво ми беше той, след като ми докара беля. Сънувам, че съм в някакъв кюп с мед, от който не мога да се измъкна... И на всичко отгоре медът беше солен. Когато се събудих, се ужасих още повече, откол­кото от съня. Въпреки че извръщах глава наляво и на­дясно, не виждах никаква следа от тялото си, освен върха на носа и бузите си. Отчаян, напрегнах всичките си мускули и се изправих на крака... Тогава разбрах, че някой шегаджия ме бе заровил целия с пясък и оста­вил само главата ми с келеша. Разстроих се, като си помислих, че можеше да бъде и още по-лошо, ако бяха оставили над пясъка само пръстите на краката ми. Кой ли си е направил тази шега? Да не би онази мургава красавица, подстригана а ла гарсон? Или онзи чичко, който ме гледаше накриво? И кога?...

  Камарад!   Камарад!  Шпрехен зи дойч?  — обърна се към мене мургавата красавица без капка стеснение.

Имах чувството, че се събори покривът над главата ми, макар че на плажа няма покрив. Как се осмелява пред очите на света да заговори един съвсем непознат младеж? Да ви кажа още сега, че по природа съм сра­межлив и при подобни случаи се изчервявам и обър­квам.

  Шпрехен зи дойч? — повтори тя настойчиво. Като  видя,  че  не  разбирам  немски,  непознатата за­говори на руски:

  Гаварите па руски?

А пък аз с руския съм още по-зле, гдето викат, „дървеняк". Всичко на всичко знам едно десетина думи, по­вечето латински. Ама стигат ли те да разговаряш с една красавица, чиято фотография може да увеличи с двеста процента тиража на всяко илюстровано списа­ние?

  Парле ву франсе? — слиса ме хубавицата, като ми даде да разбера, че ако и този път мълча, ще ми обърне гръб.

Тогава събрах всичките си умствени сили и казах на непознатата на латински това, което Сократ е казал на учениците си на старогръцки:

— „SE UNUM HOC SCIRE. NIHIL SE SCIRE”, Ако се вярва на речниците, горе-долу това ще рече на албански: „Аз знам, че нищо не знам", госпожице.

Със сигурност не мога да кажа дали разбра или не чуждестранната туристка накъде бие известният фило­соф. Въпреки това се почувствувах горд. Свалих келеша, поклоних се, като се помъчих да й дам да раз­бере, че са назрели условията да се запознаем. Тя ми протегна нежната си ръка, която, както се казва в съ­дебните заключения, „поради гореспоменатите причини и тези, които ще бъдат изложени по-долу", аз докоснах за първи и последен път в живота си. 
            —
Прага? — попита тя, като смръщи витите си вежди.

  Прага — отвърнах, ей така, без да зная защо тя спомена името на златната столица...

  Франтишек?    каза  тя,   като  насочи  показалеца си към гърдите ми.

Не можах да разбера смисъла на тази дума, затова погледнах към гърдите си, да не би там да има някой „Франтишек", но нямаше нищо. Като видя, че мълча, продължи:

  Хонзик?... Пепик?

„Дявол да го вземе, ясно! Пита ме за името ми. И ко­медията е, че ме взе за чех." Миналата година се бях запознал с двама чешки туристи, единият се наричаше Хонзик, другият Пепик... Веднага се помъчих да си припомня някой герой от чешката литература... Сетих се за филма „Добрият войник Швейк", който тези дни се прожектираше по екраните, и без да разбера как, про­изнесох:

  Швейк! Швейк...

Тя се смя няколко минути, така както се смеят тури­стите — за нищо и никакво. После ме покани да седнем на пясъка. Като надвих срама си, седнах срещу нея и начаса си поставих няколко задачи: първо, да открия поданството й, второ, името й, и трето, подразбира се - дали е омъжена. Последното имаше особено значение, защото това лято ставах двадесетгодишен и баба ми все настояваше да се оженя, тъй като ревматизмът не даваше мира на краката н...

Та трябваше да открия родното място на туристката. Започнах да си припомням другите градове на Европа освен Прага, но в такива случаи като напук нищо не можеш да си спомниш.

— Чанаккале? — казах, като насочих пръст към ли­цето й.

Тя прихна да се смее.

„Ама че глупачка! Как се смее! Значи не е от Ча­наккале!"

  Вердюн? — рекох.

Тя се разсмя със сълзи и взе да се превива...

Изпотих се. Не ми идваше на ум никакъв друг град. За щастие пред нас мина едно ловджийско куче с увис­нал колкото педя език.

  Сан Бернард? — изтърсих аз,  изстрелвайки и по­следния си куршум в областта на географията.

  Уи, уи — отвърна тя и дяволито притвори очи — Сан Бернард!

Както изглежда, „уи" щеше да рече „да". „Това е го­тово" — помислих си, като въздъхнах. — Но преди да я попитам за името, да я накарам да ми разкаже как ку­четата от Сан Бернард спасяват замръзналите в снега хора. Да не си мисли, че толкова пък искам да узная името й.

Нарисувах набързо върху пясъка една висока пла­нина, човешко тяло и едно куче.

Тя погледна с любопитство моя шедьовър на пясъка и въодушевена изрази своето възхищение, като взе да имитира кучешки лай:

  Бау! Бау!

„На тая й липсва нещо — рекох си. — Но може да е виновна и жегата. Я да карам по краткия път, направо на въпроса. Да я питам как се казва... Но какви имена са най-разпространени в Сан Бернард?"

           —  Гюлханъм? — попитах аз боязливо.

Тя смръщи лице. Изглежда, прозвуча й лошо. Дявол да го вземе, откъде ми дойде на ум това пък име? Трябва нещо по-героично. Например Дулцинея, Дездемона...

  Жулиета? — изтърсих и я погледнах в очите. Тя за малко не подскочи от радост.

  Уи — отвърна. — Жулиета.

И като се разсмя, та няма спиране... „И второто е готово. Сега трябва да се изясни най-важното... Раз­бира се."

Изтрих потта със задната част на келеша и въздъх­нах. Тя отново се разсмя.

 Сувенир? — попита, като сочеше келеша.

„Сега да седна да й разправям историята с рестото, тя е дълга и широка. По-добре да й кажа, че са ми го дали за спомен..."

Но, изглежда, моето обяснение много не я интере­суваше н аз не продължих.

  Танцуй, танцуй? — рече тя.

Вече прекалява помислих си. Как се осмелява да ме кани на танц, като не ме познава?"

  Охо отговарям. Танцуй... танго, валс...

Но бързо се изяснихме, че тя искаше от мене, Швейк от Прага, да изпея чешката песен под същото заглавие. Ща не ща, запях. Вие не сте ме чували да пея, но да ви кажа приятелски — спасили сте се. Не го крия, ужа­сен съм в тази област... Остави, че нямам никакъв слух, но имам и един неотстраняем недостатък — помня само първия стих от текста на песните. Така че като пеех на Жулиета, повтарях едно и също, като в оперите: „Тан­цуй, танцуй, викруца, викруца..."

След моя концерт тя замълча. Без съмнение не бе ха­ресала изпълнението. Мене ми идеше да се пръсна от яд. Защо ми трябваше да се съгласявам да пея? В края на краищата да вървят по дяволите интимните разго­вори. По-добре разговорът да вземе политически харак­тер, па да се изясни с кои е госпожицата туристка с буржоазията или с пролетариата. Разбира се, че това не бе лесна работа с тези десетина чужди думи, които зная. Въпреки това се хвърлих в атака.

  Хитлер капут! казах.

  Капут! отвърна тя, като се усмихна. После на­писа на пясъка „1945".

„Тя била с нас. Иначе не би се усмихнала" — помис­лих си.

Изведнъж у мене се породи желание да я попитам членува ли в синдикатите, участвува ли в стачки. Да не би да дружи с буржоазни момичета? Добре, ама откъде думи? Ха опитай и кажи тези неща на латински? Къде ти е имало синдикати по времето на римляните? Отказах се от тази трудна работа и чрез фронтална атака реших да разгадая третата задача — да открия омъжена ли е или не. Бързо нарисувах върху пясъка една двойка. Над главата на женската фигура написах „Жулиета", над мъжката поставих въпросителна. Това щеше да рече „Имаш ли някого на сърцето си?"

Тя погледна рисунката и после:

  Бау, бау!  излая за втори   път   в   продължение на един час и нарисува до двойката едно санбернардско куче.

Изгубих търпение. В една среща се породиха толкова недоразумения, ами ако се оженим? Докъде ще я дока­раме? Реших да сложа край на тази история. За какво ми е на мене жена, с която трябва да се разбираме чрез речник? Не, братко. Нашенците говорят албански и пак мъж и жена едва се разбират. По дяволите бау-баукането й. . . Само че не трябва да обиждам туристката. Трябва да се разделя с нея културно, като си раз­меним адресите и си обещаем, че ще си пишем.

След още четири-пет рисунки върху пясъка дадох й да разбере, че ще е добре да си кореспондираме. Докато аз пишех на едно листче моя адрес, Жулиета написа на друг лист своя. Тя взе листчето, което й подадох, п без да го прочете, сякаш само това й бе необходимо, скочи и побягна към хотела. Право да си кажа, стана ми криво, че си отиде, но изпитах и известно облекче­ние. Като останах сам, хвърлих едно око на адреса й и занемях: „Жулиета Гюнахкяри, улица Плепаве 17, апар­тамент 141, Тирана". Да не би така да ми се струва? Ама че съм глупак! И аз я взех за туристка, а тя била албанка, от същия град, от който съм и аз, от същата улица... Ама и тя... Изглежда, заблуди я келешът ми... Какви времена настанаха, ха си сложил бял келеш, ха са те взели за чужденец!

 

Превод от албански: Марина Маринова



История, в която всичко е обратно на разказа:
 





Тагове:   Албания,   Случка,


Гласувай:
0
0



1. vmir - Есента е сeзон на депресиите, лятото – на гафовете и келешлъците.
27.09.2008 21:23
Разказът е за един запомнящ се гаф при температура 40 градуса по Целзий. Внимание: от утре слънцето се завръща и температурите се качват рязко ...
цитирай
2. cefulesteven - Готино. То и у нас скоро някой, ако ...
27.09.2008 21:29
Готино. То и у нас скоро някой, ако тръгне с нещо българско, ще го вземат за чужденец.

Много, много сладка история.

цитирай
3. vmir - Cefulesteven, нищо съществено не остава скрито от погледа ти!
27.09.2008 21:38
Аз се питах дали някой ще забележи този аналогичен момент! Благодаря ти за разконспирирането! :)))
цитирай
4. iliada - :))))))))
28.09.2008 00:51
МНОГО весела историйка !
цитирай
5. анонимен - Добро утро , Воймир !
28.09.2008 07:08
За първи път чувам , че за депресиите има сезони !
Както винаги приятен разказ , благодаря , изчетох го с удоволствие . .. И друг път са ми споделяли подобни ситуации !
Плавно този разказ ме води и към новото ти мото - за абсурдите в живота ни , мога да кажа , че за мен лично , някои са страшни . И не виждам , защо трябва да ги правя своя цел и постижение. За някои хора абсурдите са доказани или просто : истини , отдалечаващи го от света на илюзиите и склонността ни да бъдем манипулируеми . Или простичко казано , колкото сме по - подвластни на дадени абсурди , толкова по – лесно се превръщаме в единица от нечия статистика.
Такива за съжаление ни спохождат на всяка крачка , особено днес , особено тук , трябва ли да вярваме , че е за доброто на човека ? Дали вярата ни в нещата от живота трябва да бъде безгранична или подчинена на максимализъм ?!
Мисля така : съмнявай се , мисли , преценявай , отсявай , за да бъдеш логичен и полезен за себе си и близките си !
А е възможно и да не те разбирам добре , твърде завъртяно си го написал !
Лека неделя от мен :)))
цитирай
6. vmir - Добро утро и на теб, Вишничке!
28.09.2008 08:10
Не мисля, че се разминаваме в желанията си. Нали приказката беше да не се плашим. Пък абсурда ни връхлита, често ни цапардосва, зашеметява или даже поболява. Идеята ми е да го изпревариме и да го цапардосаме преди той нас. Значи – подготвеност за среща с абсурда. В момента мнозинството е на принципа: “Е, па таково животно нема!” , а малцинството се поболава от абсурдности, в резултат от което никой с никого не може да се уточни има ли го абсурда или не, едните не знаят какво правят другите и се подозираме едни други. Ми как ще го няма абсурда, като по документи (разбирай официални данни) хем уж сме добре, хем пък сме най-нещастните. Не е ли този фундаментален абсурд основание да се огледаме и изловим поне част от абсурдченцата, за които той свидетелства?
Виши, бе, я не им се плаши на абсурдчетата, щото ние няма да ги премахнем, ами барем да ги направиме по-поносими.
Приятна неделя и на теб!
: ))))
цитирай
7. анонимен - Сега по те разбрах !
28.09.2008 08:21
Ами мен специално не ме е страх , за теб не знам ...
Дерзай !
:)))
цитирай
8. vmir - ми
28.09.2008 08:36
дерзая ...
цитирай
9. feq - Привет, Воймир,
28.09.2008 16:05
отново си "прескочил" до съседите на Балканите.
Имаше преди време един лаф:
"Загряваш бавно, като албански реотан"...
та и героят от разказа най-накрая разбира, че общуването с рисуване и писане е най-лесно.
Явно по тоталитарно време е писан този разказ, нямало е компютри и НЕТ, защото например идеално биха се разбрали с ... емотикони.
А абсурдите и парадоксите са толкова често срещано явление в нашия живот, че дори не им обръщаме внимание, или НЕ искаме да им отделяме такова.
Един пример:
Инфлацията намалява / според СТАКМИСТИКАТА /,
цените растат / според СТАТИСТИКАТА /,
българите са на последно място в Европа по доход на член от семейството, но на едно от първите места, като притежатели на недвижими имоти...

Да не си разваляме настроението.
Само латино танци и позитивни мисли ти пожелавам.
Мечтай! Мечтите са безплатни!
ЦелуФка и ГУШ!!!
цитирай
10. vmir - Да, Феичке, добър ти е примера,
28.09.2008 16:31
а подобни парадокси са твърде много. Лошото на което според мен не е, че имаме повече от възможностите си, а, че докато то остава в сферата на необяснимото, ще продължава да бъде непресъхващ източник на недоразумения, враждебност, злоба и омраза. А всичко си има множество обяснения ... И докато не намерим подходящото, ще продължаваме главно да оцеляваме ...
ЦелуФки!
:)))
цитирай
11. feq - Воймир, нещо не разбрах този твой израз:
28.09.2008 20:59
..."И докато не намерим подходящото, ще продължаваме главно да оцеляваме"...

Мисленето на хората се промени: егоизъм, алчност...Как да прокараш идея - всичко се упорочава?
Оцеляването... май вече стана и глобален проблем!
Ще оцелеем, защото ще се смеем!
Лека и безгрижна нощ, Воймир!


цитирай
12. vmir - думата ми е за разликата между оцеляване и
28.09.2008 23:51
просперитет, Феичке.
Лека нощ и на теб! :)
цитирай
13. bovari - :)
29.09.2008 00:13
Хубава случка-случайна!:) Хубава песен-неслучайна!Добро съчетание!
Хубава вечер и приказни сънища.:)
цитирай
14. vmir - Привет, Бовари!
29.09.2008 07:45
Ами, така става, когато благородните мотиви отстъпят място на по-мощните от тях ... Нямал бил "нито чадър, нито палто", и в резултат на това си нямане, го дарили с наследник ...
Успешен ден! :)))
цитирай
15. tomich - Развеселих се!
29.09.2008 12:00
Мисля си, по-добре да носим "келеши" на главите си, отколкото ние да ставаме келеши.:)
цитирай
16. vmir - tomich, интересно предпочитание!
29.09.2008 12:50
:)
цитирай
17. inamay - ... .
30.09.2008 01:16
Воймир, закъснях със свое включване по темата, а тя развила свите пътечки, изградила си колоните, облякла мрежите, а някъде дори нарекла тях дувари...
Абсурдността на обществото... Винаги, когато трябва да се изрази, да открои върху паважа, върху плажа, върху небето, ако щете, себе си, изградеността на рамка задоволство, че си подвластен на възможността за вкарване в такова нещо, рамка... същество на общество, посред възможност за реалност с чувства върху територия на необмисленост от общество, непретендиращо за бурхжоазно, но се разделящо от думите за буржоазно, с произтичащите от виновността абсурди... Изказано по-просто - ако не съществуваше реалността да има крайност в рамка, никак нямаше да има и съмнения за многозначност... А думите се изразяват, като налагат своите представи след изричане... По-късно вече може и да бъде късно... за неразбиращи абсурдността на думите, когато се изказват, необмислено изричани...
А няой някога дали се е замислял върху етимологията на думата келеш, като използва нея всеки ден по отношени поне на някои деца?!... Страхувам се, че достигнах до заглавието на този блог: "СТРАШНИ СА НЕ АБСУРДИТЕ, А ЛИПСИТЕ ИМ!"... Ние, всъщност за кое сме?!
Лека нощ!
цитирай
18. vmir - Ина, Ина, прекалено ме надценяваш!
30.09.2008 04:01
Че аз да не съм всезнайко? Сещам се обаче, че начина да се отървем от абсурдите е да ги игнорираме. Което обаче няма да прекрати съществуването им, поне за светът извън нас.

Лека нощ!

цитирай
19. inamay - Да бях...
30.09.2008 17:33
...влязла в блога още сутринта и щях да имам тази същата усмивка от сега, и нямаше да съм сред поредния абсурд на този свят, а щях да наблюдавам него иззад стъклото "игнорирани абсурди"...
Щях да имам, защото трябваше... Извод: Винаги слушай разума на трябва, за да не срещаш миналото в щях... :)))

Хубава вечер, Воймир!
цитирай
20. vmir - Ина, не вярвам, че игнорирането е винаги най-доброто решение.
30.09.2008 18:06
В повечето ситуации предпочитам да се изправя лице в лице с абсурда, вярно е, че най-вероятно след това ще ме боли глава, а може би и нещо друго, но пък в много от случаите това временно неудобство се оправдава от трайното му премахване.
Приятна вечер! :)

цитирай
21. vmir - На това място имаше постинг на една неописуемо
02.10.2008 08:08
романтична дама, която питае особени чувства към скромната ми персона. Аз към нея - също (не съм от желязо).

Мила ми приятелко, изтрих ти "компроматчето", защото ми е тъжно да гледам как се излагаш и отричаш от самата себе си. Не знам какво ти е било на душата, или какво беше пила, за да игнорираш нежния си ухажьор и да се нахвърлиш на мен - грубиянина, но за мен това е израз на крайно лош вкус. Толкова лош, че разговорите ни за етика и естетика изгубват всякакъв смисъл.
Дано да си изтрезняла вече, за да ме разбереш правилно.
Приятен ден!!!
цитирай
22. vmir - Мисля, че нито естетическите ти възгледи, нито аз
02.10.2008 08:38
заслужавахме такъв саможертвен театър от твоя страна.
Благодаря, че ми помогна да открия темата на следващия разказ.
Спокоен ден!
цитирай
23. vmir - ИЗВИНЕНИЕ
02.10.2008 08:54
Искам да се извиня на всички, най-вече на дамите, за грубите ми думи, които допреди малко бяха сложени в блога ми без мое знание и съгласие.

Още един път се извинявам и ви уверявям, че не са насочени към никого другиго, освен и ЕДИНСТВЕНО към дамата, която ги публикува по-късно.

Надявам се да ме разберете, че ги използвах по принципа: "Каквото повикало, такова се отзовало".

Успешен ден на всички!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: vmir
Категория: Политика
Прочетен: 3449069
Постинги: 670
Коментари: 10310
Гласове: 53558
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031