— Какво биха казали вашите, ако знаят, че си тук с мен? — попита младият мъж момичето с късо подстри­гани коси. То беше още почти дете.

— Дори и през ум не може да им мине.

— И все пак —  настоя младият мъж, прегърна де­войката и допря носа си до нейния, като се вгледа в очите й.

— Майка има респект от учителите.

— А баща ти?

— Баща ми ще побеснее. Може дори да ме набие. Той се сърди на майка, когато тя ме крие. Например не по­нася, когато майка разказва на класната колко обичам да уча и колко й помагам. Но и твоето положение не е по-розово. Какво би казал директорът, ако научи, че тази вечер при теб в къщи е дошла на гости уче­ничка?

Младият мъж целуна момичето.

— Ще ме изгони.

— А ти как ще се защищаваш?

— Ще му кажа, че след матурата искам да се оженя за теб.

— Сериозно ли го мислиш?

— Казвам ти какво бих отговорил на директора.

— Хм. . . А знаеш ли, че в теб е влюбен почти полови­ната клас?

— Не знаех. Мислех, че целият.

— Не бъди толкова самомнителен. Обаче страшен но­мер беше, когато Ева намери нокът от палеца на крак в книгата, която ти й беше дал. Когато тя ти го по­каза, ти почервеня като рак.

— Е, преувеличаваш.

— Тя се разтича из целия клас и се развика: „Вижте Мацко с какво си отбелязва в книгата! Оригинално!

— Пфу!

— А нея никак не я беше гнус. Но наистина нокътът беше огромен. Сигурно си го оставил да расте поне половин година.

Момичето се смееше и криеше лицето си с ръце, ся­каш от срам и смях едновременно. Младият мъж сложи ръце на раменете й.

— Не знам какво толкова смешно има. Откъде знаехте, че е мой?

— Какво? -- попита момичето и престана да се смее.

— Нокътът.

— Нали  беше  в  твоята  книга?

— Това още не значи, че е бил мой.

— Може и да не е бил твой, вярно, но никой не помисли за това. Всички и досега са убедени, че е бил твой.

— Сигурно ти си се забавлявала най-много.

— Забавлявах се. Може би не най-много, но се забав­лявах.

— Главата  ти  е  пълна   със   слама.

— Ти  се  впрегна.

— Никак не съм се впрегнал.

— Впрегна се. Аз не съм виновна. Ти даде книгата на Ева.

— Тогава да знаеш, че нокътът не беше мой - каза младият мъж и запали цигара.

— Аз вече трябва да тръгвам — каза момичето.

Телефонът иззвъня. Младият мъж седна удобно в креслото, което беше до масата с телефона.

— Тук е Мацейка! — каза той.

В слушалката се чу женски глас.

— Обажда се Шелибова. Не се сърдете, господин учи­телю, че ви безпокоя, но вие сте последната ми надежда. Обадих се у Груберови, там никой не вдига слушалката, обадих се у Досталови — тяхната Хелена отдавна се е прибрала и не знам къде може да бъде нашата Верка. Знам, че е глупаво, дето се обаждам на вас, но може би случайно знаете. Дали не е споменавала къде ще ходи? Знаете ли, напоследък имам тревоги с нея. Мъжът ми дори се сърди, че лошо я възпитавам, беше толкова добро момиче, а последния път донесе двойка по мате­матика.

— Да, започна лошо да се учи. И при мене е разсеяна, не внимава, не си подготвя уроците.

— Спри! — каза тихо момичето.

— Посъветвайте ме какво да правя с нея? — отговори гласът в слушалката. — Например днес. Кръжокът с вас отдавна свърши, а нея още я няма в къщи.

— Трудно ми е да кажа каквото и да било госпожа Шелибова. В такъв случай педагогът има по-малка власт, отколкото родителите. Би трябвало да поговорите се­риозно с нея. Нека престане да мисли за момчета, от­сега нататък ще има много време за това. А може би на­истина тя има повече свобода, отколкото другите моми­чета.

— Аз мислех, че я държим доста изкъсо. Как раз­брахте, че се интересува от момчета?

— Само предполагам. Тя е разсеяна, все нещо си оправя косата, кокетира, чак бие на очи...

— Мили боже, та нали всички момичета на тази въз­раст са все еднакви! Аз мисля, че това с момчетата не ще да е нещо сериозно. Та те в същност са още деца! Когато завърши училище, партньорът й трябва да бъде значително по-възрастен. Е, няма повече да ви без­покоя. Едва сега ми дойде на ум, че може би е у Пе­тровски, веднага ще им се обадя. Но и вие поговорете с нея. Аз по-добре да не казвам на баща й, понеже той е много строг и ако чуе вашите думи, може и да я удари.

— Понякога с един бой се постига повече, отколкото с думи — каза младият мъж и се усмихна. — Е, всичко хубаво и бъдете по-строги към такива закъснения!

— Много ви благодаря, довиждане! каза Шелибова и затвори телефона.

— Защо направи това? — попита момичето.

Младият мъж се разсмя.

— За да се позабавлявам. Надявам се, че и ти се по­забавлява!

— Днес бях тук за последен път. Можеш да ме тър­сиш колкото си искаш!

— Кой ти е казал, че ще те търся?

— Тогава тръгвам.

— Твоя воля - каза младият мъж и галантно се по­клони.

В този момент телефонът отново иззвъня.

— Тук е Мацейка.

В слушалката се чу познатият глас.

— Отново аз се обаждам, господин учителю, искам да ви кажа, че дъщеря ми се върна. Била у Петровски, както предполагах. Подготвяли си заедно домаш­ните за утре. Искам също да ви помоля да бъдете по-снизходителен. Тя не е лошо момиче. Поговорете с нея приятелски. Иначе аз съм доволна от Верка. Учи много, а и в къщи помага.

— Добре,  ще й кажа  — отговори младият мъж.

В този момент момичето скочи до телефона и из­тръгна слушалката от ръката на мъжа.

— Здравей, мамо. Аз съм у Мацейка. Той ми е лю­бовник. Вероятно чакам дете от него.

Младият мъж натисна вилката. Разговорът се пре­късна. Момичето остави слушалката и седна в креслото.

— Отивай си! — каза й той.

— Няма да си отида. Страх ме е.

— Моля ти се, върви си, или ще трябва да те из­хвърля.

— Само опитай, ще започна да крещя.

— Ще кажа, че си дошла нарочно, за да направиш тази глупава шега.

— Аз пък ще кажа, че лъжеш! — възрази момичето.

— Няма да ти повярват — отговори младият мъж и си запали нова цигара.

— Прав си, беше глупава шега. Когато майка дойде при теб, кажи й, че е бнло случайност. Че сигурно от­някъде съм звъняла в къщи, линиите са се преплели, чула съм вашия разговор и съм се пошегувала. Но кажи й още, че не разбираш защо е казала, че съм си у дома, щом като не съм у дома. Пак ти ще бъдеш правият. Хайде, чао!

Момичето си тръгна. В този момент някой позвъни на вратата.

— Ще се скрия в банята — каза то — Сам оправяй нещата!

Момичето се вмъкна в банята.

— Добър  вечер,  заповядайте,  госпожа   Шелибова!

— Добър вечер — каза възрастната жена с посреб­рени коси, но все още с хубава външност.

— Просто  не  знам  какво да  кажа  — започна  тя — Как да разбирам всичко това? Къде е Верка? Кажете ми, че има някакво недоразумение! Не ме гледайте така странно!

— Вие казахте, госпожа Шелибова, че дъщеря ви е вече в къщи

— Казах го, защото исках да я прикрия. За да не си помислите нещо лошо за нея. Не предполагах, че...

— Не се плашете. Дъщеря ви не чака дете. Но е при мен. Крие се в банята.

Телефонът отново иззвъня.

— Тук е Мацейка.

— Обажда се Шелибов — чу се от другия край на ка­бела. — Извинете, моля ви, при вас ли е жена ми?

— Вас търсят, госпожа Шелибова каза младият мъж и й подаде слушалката, преди тя да успее да надзърне в банята.

— Жено моя, не успях да те задържа. Какво ти стана, та да тичаш като подплашена, само защото порасна­лата ти дъщеря в осем още не се е прибрала в къщи? Откъде господин учителят може да знае къде е Верка? Ще вземеш да се поболееш от страх! Беше бяла като вар!

— Но аз. . . — каза почти с плач госпожа Шелибова.

— Не се тревожи, няма нищо, Верка тъкмо си дойде. Ела да ни дадеш да вечеряме и предай поздрави на господин учителя!

Превод от словашки: Маргарита Кюркчиева

Струва ми се обаче, че по-важното в случая е дали на някого му пука ...

Замислящо за нещо много важно , отговорността
на всеки от нас пред себе си и другите ,
в училището на живота ...
Благодаря ти !

Да, не е лошо да се позамисляме отвреме на време и за това. Поне от кумова срама.

Развам се, че ти хареса! :)

Едва ли мога да добавя нещо повече от Вишничка... освен и моето благодаря, Воймир!

Благодарско :) Много приятен разказ!
Тия, словаците имат много опасна проза ;))) За лирика не знам :)

на семейството да се защитава.

"невинните забавления" на учителя с ученичката са дали повод за една въртележка от лъжи...
Кой има полза от това?
Впрочем,.. не е ли живота ни точно такава въртележка?
Динамичен живот...с въртеливо движение...

Според мен в тази "въртележка" (по думите на Феичка) никой не знае и не го интересува истински какво прави другия. Всеки пита някого нещо, а получава странни отговори. Не знам как трябва да бъде, но "Отбиването на номера" забелязвам у всеки. Не мисля, че този вариант трябва да бъде възприеман като "естествен", защото чудесната идея на Руми за семейна защита е само опит с негативни последици. От този ден нататък според мен момичето вече ще мисли, че за родителите му е по-важно да демонстрират благоприличие, отколкото да се опитат да го разберат ...

Четох го даже два пъти , доста ориетировъчно нещо си подбрал , нужно за днешните взаимоотношения между учител и ученици .Някои от истините са и такива и невероятно действат на обществото. Струва ми се ,чи доста наблегна на морала , но и на поуката за днешното държание на развиващото се поколение !
Приятна вечер !

Като че ли никой не чака детето; защо ли и да го чака то не е дете:) Тънката е нишката на доверието, а може би изобщо я няма...Хубава дума-доверие.
Поздрави, vmir!:)

Извинявам се за морализаторстването, случва ми се да правя тази досадна грешка. Правя го не, за да укорявам или поучавам някого, а защото като теб вярвам, че бихме могли да подобрим в много голяма степен живота си, стига да извикаме на помощ разума и чувствата си.
Приятна вечер и на теб!

"От този ден нататък според мен момичето вече ще мисли, че за родителите му е по-важно да демонстрират благоприличие, отколкото да се опитат да го разберат ..."

И точно тук е проблемът на семейството, на повечето семейства въобще. По-важно е какво мислят, какво ще кажат другите... Принизяваме се, свиваме се, ако сме по-големи от общоприетите рамки, за да не се случайно различим, защото ще се видим... Никой не възпитава в нас стремеж към различие, а винаги към уеднаквяване, Воймир... Една самотна майка, един разведен мъж с дете е повече в очите и в устите на хората, които за да са преминали през мярката на рамката, ще прегазят и собствените си останали отломки възгледи, от времето, когато са се прощавали с детството след думите на родителите си, с които те са защитавали семейството в ложето на обществната рамка... Ах... Думите ми пречат понякога, приятелю, прощавай, но си мисля, че си ме разбрал...
Лека нощ!

и за разбиране, и за запазване на благоприличието.
разбирането не е непременно публичен акт.

неописуемо трудна задача, а компромисите - неизбежни. Упорстваш ли да обясняваш, ставаш досаден. Не обясняваш ли на време - става късно.

Руми, да - и в Библията е написано, че има време за всичко! Но го пише на два-три реда. А цялата останала част от нея обяснява как да се постигне това всичко. Но хората днес не си падат по четенето ...

че четящите по мое мнение са константа - имам предвид любителите на четенето, истинските. те винаги са били и ще бъдат малък процент от общото население.

Лека нощ!
:)

Абе като бях ученик по мое време, нямаше такива преплетени и завързани отношения между родители и деца и особено между учители и ученици и учители и родители. Мисля си че тогава родителите възпитаваха децата си в уважение към учителя и ги държаха под око. Имаше вечерен час за учениците, забранени филми за ученици и какво ли още не. Ама откак ни натисна пустата демокрация, настъпи абсолютна еманципация на учители и ученици: заедно пушат, заедно се черпят, ами що и дане се любят. О, tempora, o, mores!

подхвърлиха на учителя да направят "тройка" вечерта ...