През последните 14 години се наслушах на прочувствени оценки и призиви за генерал Любен Петров. То не бяха суперлативи, не беше носене на вода от девет дерета, болезнени стонове и стенания от въпиющата несправедливост срещу генерала и разбира се – появата на“генералското движение”, което стана толкова неотменна част от една партия, че не мога да си представя години от политиката у нас без неизбежната му намеса. Днес в избраните гледам поредния материал с поредните призиви за справедливост към генерала, (написани от адвокат) и се убеждавам за пореден път, че политиката у нас поне досега е била в голяма степен резултат от убедеността на някои висши държавни служители, че интересът на партията им стои несравнимо по-високо от националния интерес и от законите на страната.

Не искам да навлизам надълбоко в дебрите и хронологията по случая, защото няма нищо трудно в това да елиминираш част от фактите и да посочиш само онези, които да доказват каквото ти се иска – в случая, че генерал Любен Петров е “достоен българин”, елиминиран по недостоен начин от недостойни хора. Затова искам само да наблегна на най-важният според мен факт първи и последен, отвъд които тълкуванията са прехвърляне от пусто в празно:

  Не намирам за достойно припряното напускане на армията от доскорошен неин ръководител, за да може да размахва партийното си байряче, и за мен партийните му пристрастия са били толкова големи, че не е било възможно да бъдат събрани под националния флаг, който единствено е разрешен в армията. Не се съмнявам, че за разлика от генерал Любен Петров, мнозина военни са предпочели законовата възможност да си останат да служат в армията въпреки силните си партийни пристрастия, (между които е бил и самия той преди да бъде освободен от длъжност Началник Щаб на Българската Армия), и затова политизирането на личния проблем как да спазиш закона за деполитизацията и в същото време да си останеш верен на партията, за мен си е партизанщина и цялата суматоха около пледоариите в защита на генерал Любен Петров си е типичен пример за същата тази партизанщина, в която затъна преходът ни към демокрация.

  Искам да дочакам деня, когато смешния плач по загубената от някого служба, (която той всъщност не искал, но му възложили заради незаменимостта му) ще бъде заменен от сериозния плач по онези, на които “незаменимия” е трябвало да служи. Крайно време е за действителна работа, стига са ни занимавали с пречките, които създавал закона пред това хем да служиш на партията си, хем пък всички данъкоплатци да ти плащат издръжката, защото хиляди такива си губят работата, а си нямат зад гърба партия – кърмилница. Стига партизанщина! ….

p.s. Винаги ми е било трудно да приема за достоен някой, който си затвяря очите за недостойни дела. Както и да викаш срещу НАТО, ако за невинните жертви на насилието в собствената си страна си стискаш очите, защото били оправдани от идеологията ти, за мен си оставаш демагог, който използва надеждите на другите без реална представа доколко е способен да ги оправдае.

Сега разбрах, че ген. Любен Петров е бил кандидат за президент на България през 2006г и направих справка за адекватността на преценките му, ето какво намерих:

http://www.ndt1.com/article.php/2006082315573594 - Ген. Любен Петров: Ще спечеля президентските избори още на първия тур

А ето и отговорът на гласоподавателите:

http://www.bta.bg/site/izbori2006/ - президентски избори 2006

Сега генералът бил напуснал и БСП (заради която напусна армията), което ме връща на мисълта с която започнах, че един военен трябва да служи на армията, а не на политически заигравки. А може би си е намерил точното място, щом мерникът му дава отклонение над 100 пъти (постигнал 0.49% вместо обещаните над 50%), ами ако и оценката му за военните действия е такава, жална й майка на армията ни!