... което няма никога да видиш, е моята сълза, 
когато бях дете, баща ми забраняваше да плача,
и станах дъжд над страшната пустиня Атакама –
на всеки 500 години небето плаче по веднъж,
на мен ми трябват ери, за да събера в сълза
опустошителните свои страхове, че те изгубвам,
къде се маеш – и пиячката ми даже изветря –
по-светла от газираните сънища на мокри пубери
и ялови бездетки, сънуващи подмокрени вибратори,
не ми отива вече да препускам с разюздани мустанги
из влажни прерии и пампи призори след теб,
сега съм стиснал примката на привилегията –
да те завръщам – заблудена, в светлите си думи,
толкова съм стар, че, ако се разплача за теб,
сигурно ще се наложи да ти хвърля спасителен пояс
в Боливийските солници Уюни...