......На такъв зор беше изпаднал и министро из София. Дошло му ред да обикаля  с в е т о  по селата, за да ги кандърдисва да държат с него, демек, ти го кажи, да теглят откъде неговата партия. Па както за всичко, така и за тая работа требват хора. А чичо Денчо е човек, роден за тая работа - като че максус е смарладисан чак из Стамбул. Като рече он да кандърдише некого - мани, брате, било и отскочило!... Хортува, хортува, като че из книга чете, па все излеко, па все кротко, а селяните го зяпат у уста, па се узверат, като че да са се наяли буника, яли лудото биле. Замая ги, замая, па като им рече: "Ете, бракьо, нали е черно!"... - а они по него: "От черно - по-черно"; а ако им рече: "Ама, бракьо, мене ми се види малко бело" - а они по него: "Бело, ами! От бело - по-бело!..."
     Такъв ми ти е тоя чичо Денчо, па иди та не му ставай дост, па макар пет пъти да си министър на тоя свет! Ако не вервате мене, що ви казвам за чичо Денчо, а вие питайте самия министър, па нека он да ви каже. Ама пак много не се захващам, че ще ви каже баш правото; много е лесно и да скриви, ако дип не му понесе; санким, министър е, та му се може.
     Ама колко и да скриви, все ще ви каже, че чичо Денчо му свърши работата баш таман... Свърши я, та отскочи. От радост и кеф, като седеха на софрата колено до колено, министро обеща на чичо Денчо, че като доде у София, каквото ще да му посака, и думата му нема да стане надве. Ех, елбете, голем човек, и думата му голема.
     Тая дума я помни чичо Денчо, па я помни и кака Въла.

 ***   ***   ***

      Доста време се мина оттогава, откогато чичо Денчо седеше колено до колено със своя големец гост и го канеше:
     - Де-де - чашка ми е, чашка ти е, - да живее партията!...
     Мина се доста време, па преминаха и много бели през главите на хората: колко обирници минаха, колко рабуши резаха, колко пътнини събираха, колко пътища разваляха... Бог да ги съди! Караха, караха, докато удари кремък на железо!... Настана немотия, па ха: ни насам, ни натам; дошло, та се некак заякнало, па де, върти го, ако можеш!...
     Замисли се, загрижи се свет, па се замислиха и загрижиха и глуховчане, а с них и чичо Денчо.
     Едни опрели очи у земи, други подпрели длан на чело, а трети делят по некоя клечка и всички чекат да им каже чичо Денчо каква би тая работа с неговия дост министър, дето едно им думаше, а пък друго върши... Дъжд чекаха, а оно градушка им доде!... Мъчи се чичо Денчо да кандърдисва селяните, хортува божем, ама хич не му върви некак из гърлото, запиня му гърлото, като че е глътнал една капа зелени скоруши. Най-после, като виде, че удари на запримчуване, а он им каза, че кандисва да иде на селски есап у София, за да види със своя дост как да нареди тая работа, за да отлекне на селото.
     Кандисаха глуховчане и се поусмириха.
     Чичо Денчо се накани за път, та затова и кака Въла се сети да прати една погача на доста на своя мъж, като не забрави да припомни на чичо Денчо за онова, дека му казал министърът, че думата на чичо Денчо нема надве да се скърши. Оно, истина, и чичо Денчо не е вчерашен, помни харно он що му е речено, ама като рече и кака Въла - по-харно... два клинци по-яко стегат.

 ***   ***   ***

      Три дни се лута чичо Денчо по Софията като прилеп, кога сбърка, па влезне у некоя черква! Що се е зверил и що се е чудил - сам он си знае. Три дни се лута, а шест пъти тропа на портата на своя дост и все не може да го види и да му даде погачата. Мисли си, мисли чичо Денчо, па се чуди и мае каква е тая управия - по зор, отколкото и на воденица! Барем там, колко и да чекаш, все ще ти доде ред, а това чудо, дошло май некакво такова, мисли си чичо Денчо, дека ни се води, ни се кара!...
     Беля!... Цела беля и неволя.
     Погачата се ствърди, та стана като камък, а чичо Денчо все още не може да види министро. Па по сега и да го види, та зер ще му я носи, тава нема да я прави на попара!... "Наврага му и погачата, мисли си чичо Денчо, като нема късмет, нема и да яде, ама барем другото да се свърши, що е за вършене!..."
     Виде чичо Денчо, че тая работа нема да върви така, както е пошла, ами мисли си на памет: "Чекай да му обърна другия край." Стана, та пак на портата на министро и пак тропа. Дохожда жандаринът и му казва, че министърът си има работа, та не може никого да приеме. Чичо Денчо понавъси вежди и му отвърна:
     - Ама я чуй... Иди ти, та му кажи нему, че му е дошел дост от Глухово; кажи му: чичо Денчо е тука, кажи, оня чичо Денчо, дека си с него ял и пил колено до колено; разбра ли ме, момче, така му кажи!... Кажи му още, че оттука нема да се поклатя, докато не го видя; глуховчане го пратили, кажи му, максус от него.
     Капка по капка - дупка пробива. И чичовата Денчова дума проби, ама докато да пробие, той си сам знае що виде и пати.

 ***   ***   *** 

     - ...Натиснало ни зло и патило, па ако душа носиш, молиме те, селски, куртулисвай ни от беля, че пропаднахме вече! Цело село гине, па друг колай нема, освен да се изследваме... дотам е допрело!...

     Нарежда чичо Денчо, хубаво нарежда човекът, хортува, като кога из книга чете, ама каква полза, какъв селямет?... Като се опнал оня министър, като берберски каиш, па си знае все едната: не може, та не може!...
     - Ама какво да не може бе, джанъм, нали божем беше думата, че ти ще му намериш колая да се поотслаби малко, да поолабавее... оти ни е много притиснало, много ни е назорило, па сме пощурели от чудо какво ще правим и що ще чиним, като требва от една овца да се дерат две кожи: и ланската, па и сегашната!... Така дума обирнико: "Ще дерем, каже, и по две, па и по три, оти ако я вазе, каже, не дерем, а оно министро мене ще одере, па моята кожа, дума, ми е по-свята от вашата!..." Така дума, вервай ме, те, един кръст имам, ако те лъжем. Он дума, а селяне се узвериле, вси наред, па от чудо забравиле и кой е от них мъжко, и кой е женско! Та ще те молим, дай некоя хартия да му носим на тоя обирник, та да куртулишеме селото... Като кум те молим, дай ми две-три лакърдии нишан на една хартия да му носим, та хем он да миряса, хем село да отдъхне.

 ***   ***   *** 

     Когато чичо Денчо разтваряше пазвата да прибере нишано, що му даде министро, написан на хартия, той съгледа белега от червения конец, що му беше пришила кака Въла връх пазвата на ризата, за да се сети и за оная дума, дека не бива на две да се чупи. И много харно е сторила кака Въла, защото без този белег чичо Денчо, мутлак, щеше да си забрави. А поръчката на кака Въла беше много важна. Омръзнало й беше жената да гледа, че се изредиха коя ли не да става кметица у село, а само нейният Денчо още не може да се закмети, та и она малко да се пошири по село като кметица, така ни, за инат на душманките.
     - Те, каже, с червен конец ще бележим, та, мутлак, да се сбъдне: па като идеш там, у София, при министро, а ти му кажи: "Де сега да те видим, господине министре, дали ти е думата дума, или ще бъде надве!..." Кажи му така и така, па кажи: "Ете, това сакам от тебе, па това ти е."
     Тези думи до една, що му беше казала кака Въла, си припомни чичо Денчо, като сучеше между пръстите си червения конец. Сука го, сука, па пружи ръка, та се почеса зад тила и си дума на акъла:
     "Маке, голема работа, кмет! Па барем да има некой келепир, а оно, като да тражим по чурупката на яйцето руно!... Що ми е кмет, кога има друго и по-лесно, па и по-харно!..." Мислите на чичо Денчо взеха да се разтакат, както що се разтакат белите паужини есенно време на хубав ден. Той прекара през ума си всичко, що беше видел тези неколко дни в столицата, и като се сетеше за едно нещо, що му беше баш по кеф на сърцето, а той усети, че му става нещо така харно, харно, като кога се накади с оман.
     Чичо Денчо пак пружи ръка, та се почеса зад тила, пооткашля се и като завърте в ръце разсеяно калпака си, обърна се към министра некак свенливо и му дума:
     - Е па сега рекох да ти речем и за мене една лакърдия: ...оно, знаеш, не е, да речеш, санким, че съм дип-дип баш приритал за това, ама, есапим си, ако може друг, да го речеме, оно па защо да не съм я?... Ха?...
     Въпросителният поглед на министра, придружен от една досада, изписана на лицето му, посмути малко чича Денча, та захвана да предъвкува думите си, като наведе неволно глава към гърди. При това навеждане съзре повторно червената нишка и една бърза мисъл прелете през ума му, както що прелита лястовица пред дъжд приземи. Тази мисъл го поокопити и той се обърна към министъра с един тон, който показваше едно самосъзнание на спечелено достойнство:
     - Та оно, санким, ако сакаш по право, ти си ми сам рекъл, че кога доде време да ти сакам нещо, а ти нема да ми пречупиш думата надве, а? Помниш ли, че го рече?
     Немаше какво, а требваше министро да признае, че наистина е дал такова обещание, та затова и запита чичо Денчо какво иска.
     - Та какво да ти речем - поде пак чичо Денчо, - оно, домашните думаха, ако може нещо да стане с кметството, ама я сега тука видох по-сгодни работи в София, па, рекох, що чем там, по-харно тук, некак по-сефалия место ми се чини. Оно, истина, че може пък баш всичко и да не ми иде отръки... Ете, да го речеме, да сакам да станем нещо у судо, може да требва много да се писува, та да не е баш като за мене!... Па и за друга работа, да го речем, пак може да не я нагода! Те, мислим си, ако речеш, санким, да ме караш да стана хекимин, пак не би уйдисало, и то не че не знам да лекувам... маке, я щом съм научил от стрина Божана, бог да я прости... мани, мани... тридесет хекимини за пара, ама пак ще река, че и затова немам дип мерак, оти сега тражат и от хекимите да писуват. Па и това де, кажи го, дека са жандарето, и оно баш много не ми се харесва: хем много кахърлия работа, хем пак требва и там да се писува...
     Чичо Денчо се поспре, като че се двоумеше как да подбере по-убедителни думи, та да спечели благоразположението на министра. Той изтри с ръкав потта от челото си, пристъпи неколко пъти от единия крак на другия, па опре очи у земи и продължи:
     - Една работа видох, що прави човек, и, право да ти кажа, такава работа хваща окото на човека и, нека да си го кажем, баш ми остана мерак на нея; та ако си държиш на лакърдията, а оно, като бъде за нея, ще кандиша!... А инак, да речеш, много сгодна дошла пущината: ни требва да скиташ, ни требва снага да кършиш, ни пък требва при нея да се писува. Жива сгода... вервай ми, таман като за мене.
     Сенката от досада, що бе засенила лицето на министра, се загуби и се замени от едно любопитство, та запита чича Денча каква е тая работа, за която му останало мерак на сърцето.
     Чичо Денчо се усмихна и пошавна с десния си мустак, а това значеше за него, че единият крак му е вече в зенгията. Той се изстъпи некак по-тържествено и почна със сияюще лице да разказва как неговото остро око е могло да направи цело откритие:
     - Оня ден, като минувам през Градската градина, гледам, набрал се свет в един куп, а бандата на войниците засвирила, па свири-свири, та перчинът да ти се разиграе. Приближим се, па гледам как свирят. Има едни, коджамити зор виждат, еле ония с големите бурии... Мани, брате, то да си издухаш и джигера. На тупанджиите по им е лесна работата, ама пък тупанете са големи, та и това не е малка беля, да мъкнеш толков тупан. Един с тупан, друг със свирка, трет с тремпе, всеки по нещо на зор турнат. Ама, гледам, един стои пред них, па хванал една клечка, на, такава така, нема ни колко две педи, па ни духа, ни у тупан бие, а само си върти така на ветър клечката, божем и он нещо върши. Гледам го, гледам, па си мислим: "Ех, весела му майкя, тоя да знае, че живот живее - без мъка печалба!..." Та ако можеш да ме туриш уместо него на тая работа, баш бих ти казал сполай!... А, право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова, санким, и толкова мерак имам на тая работа... (от тук)

Добър текст за уикенда!
Поздрави!

Чудесен избор!:)

Поздрави и приятен уикенд! :)

Разказът е велик, истинска световна класика, и не пада по-долу от твоите. :)

...я нема да плювам по миналото време, щото а минало, него ша го плюва историята. А тава пустиняците като мене и като вазе-къде викаа Времето а наше,и лежаа по пльощадете да праат стачки и мирен преход не разбрааме сал едно-времето мое да а наше- ма парите са ньиини. Аааааа, сетИх се още една рулешка история. Едни метъле от незнам отдека питале едни приателе: "Абе вие у Софеата кво правите?" И приателете викат - "Еми кво - напиваме се и слушаме силно музика и ревеме и те така те." А ония каат "Епа те тава не е ич метълско. Ние у дванаесе часа през нощта отиваме на гробищата и викаме "Фак!" Което ме подсеща за един омраз от Мездра, с когото преди десетина гОдин се запознахме на манастира Седемте престола. Е та той си беше татуирал фък на долната джука, ама с правописна грешка - ей така: fuch, демек...

Те тава е положението!

Воймир, избрах некви афтори от сайта на северозападния резерват,
за твое настроение днес, защото ме запозна с един нов писател (нямам спомен да сме го учили), даже си направих справка и разбрах, че е бил главен видински митничар, прописал късно, оставил малко, но чудесни произведения, позачетох още негови (откъси) разкази, отзиви и съвсем заслужено го определяш като класик!
Благодаря!:)

Споко де, вярно, че докато пеехме “Последен Валс”, ни лъжеха, че с Том Пети уж следвали мечтата си, и така успяха да гепят не само мангизите, ами и Демокрацията даже, но аз влязох във връзка с Том и той ме открехна, че опитът им да я затрият не е съвсем успешен ето, виж какво ми разказа тоя рокаджия, когото нашите червени също окрадоха:

http://www.youtube.com/watch?v=aowSGxim_O8&feature=fvst

припомних си този разказ...
Благодаря, Воймир!

Надявам се, че ти е харесал, Феичке!
Пак заповядай! :)

Пленителен е клипът с очарователната Ким Бейсинджър, ама къде е мястото на марихуаната в коментара ти, малко ме обърка с тази мери джейн и описаните от теб връзки, Воймир!;)

Марихуаната ли? Хм, правилно питаш! Ми няма място за нея! Всъщност, има, ама само за някои всезнайковци, за които неща като Вяра и Демокрация са "Опиум за народа", и затова мястото им според тях е на дъното на морето. Нали те всичко знаят, даже и от капитализъм най-разбират, какво тук значи някаква си Демокрация...

Само, моля те, не ме убеждавай, че Демокрацията не е опиум, аз го знам това и без да ми го кажеш, да не позволяваме да ни губят времето с глупостите си, какво сме виновни ние, че онези са толкова чалнати и нямат друга работа...

аз бих попроменила това "опиум за народа", че ще го втресе някой от употребата на израза ... по марксистки!;)
Успешна седмица!

По-добре да го втресе, отколкото да се заблуждава, че всичко е ОК, докато не го издебнат в най – неудобния за него момент да стоварят отгоре му голямата торба с лъжите. Видя ли сега, докато ние си пеехме “Последен Валс” за партията им, как те са го отнесли към самата Демокрация, при това – под най-благовидния предлог, в ролята на “спасители” от “опиума”…

Ако не вярваш, погледни още един път как те са изпълнили последния танц:

http://www.youtube.com/watch?v=aowSGxim_O8&feature=fvst

Успешна седмица!

http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=5643&sectionid=5&id=0001001

България е кауза,за която си струва да умреш!

Живееш с една мисъл..живееш за България!

Умираш с една мисъл..умираш за България!



1. Защото звездите са най-ярки над Пирин.
2. Защото небето се оглежда в езерата на Рила.
3. Защото Балканът пази спомена за Караджата.
4. Защото в Родопите ехти камбанен звън.
5. Защото в Добруджа е побит мечът на Аспарух.
6. Защото опълченците все още бдят на Шипка.
7. Защото екът от Сливница се чува в Пирот.
8. Защото “Одрин падна”.
9. Защото над Дойран още се носи българското ура.
10. Защото Охридското езеро още пее за Биляна.
11. Защото, въпреки границите Вардар, Струма, Места и Марица се срещат в Бялото море.
12. Защото враговете на България още помнят удара “На нож”.
13. Защото нито едно българско бойно знаме, никога не попадна в плен.
14. Защото моят народ създаде и съхрани през вековете своята писменост и култура.
15. Защото държавата ми отвоюва своята над 13 вековна история на Балканите .
16. Защото българите днес удивяват света със своите постижения, знания и успехи.
17. Защото българите са носител на цивилизационния импулс на Балканите.
18. Защото България е там, където има и един българин.
19. Защото България е моята Родина.
20. Затова живея и се боря за тази България, духовна обединителка на българския род, пазителка на хилядолетни традиция и култура.. Имам Родина, имам народ,имам и вяра, имам живот,имам надежда, имам съдба,имам куража за тая борба!

Патриотичните чувства са прекрасен двигател на националния напредък, но готови ли сме всички да посрещнем съпътстващите ги задължения? Какво да правим с описаните персонажи, които гледат с привидно безразличие как един подкуп от 50 – 100000 витае наоколо и всеки си трае с надеждата - а дано поне част от него да кацне и в неговия джоб!? Когато адвокатите на замесените започнат да клеветят обвинителите, че набеждават клиентите им, за да вземат те подкупа? Готови ли сме да разграничим лъжата от истината и да не се измъкнем с баналното: "Всички са маскари"?

http://dnes.dir.bg/news.php?id=6237865
Дебелоочие,нахалство и гавра!Драйфа /не драйва/ми се!

Съгласен съм напълно, но целта на гьонсуратите е да ни драйвнат, за да си правят каквото си искат. Тогава доволната физиономия от статията ще стане щастлива. Ти ще се радваш 5 - 10 години, че няма да я виждаш, но няма как да избягаш от факта, че тя те е превърнала в беглец.

ех, как искам и аз една такава службица, да си вея една клечка на вятъра :):):)...
Поздрави :)...

Умиляваш със скромността си! При положение, че всеки член на най-старата и голяма партия се чувства в правото си да коментира премиерите на България както чичо Денчо коментира диригента!? С такова скромно искане не се просперира днес, трябва да поискаш работа поне на министър, но първо трябва яко да повикаш, че работата му е вятър работа :):):)...

Поздрави :)...