Слава Богу, отмина времето, когато критиката задължително трябваше да бъде  “градивна” не, защото не би било добре като намерение, а защото “градивна критика” означаваше точно такава, от която да капе мед по сърцата на всички партийни деятели по веригата от най-очевидния търмък, поставен за някакъв началник или поне отговорник, до Първия в държавата, гарантиращ неприкосновеността и безпрекословното чинопочитание към десетки хиляди търмъци,  поставени на постовете си по силата на партийни, шуробаджанашки, землячески и прочие достойни за велика фамилна и лична гордост съображения. Защото, под мъдрото ръководство на партията, “конкуренцията” беше заменена от идиличното “другарско съревнование”, а партийните директиви задължаваха другарите да си помагат един на друг, за да устоят на “черногледството” на класово неосъзнатите и на поддаващите се на вражеска пропаганда декласирани или пропаднали елементи.

 Напомням горното, защото мнозина са забравили дори, че под комунистическо нямаше на кого да се оплачеш в буквалния смисъл на думата, (освен на “Партията”) факт, който и днес користно се интерпретира като “доказателство”, че не сме имали нужда или, че  не е имало от какво да се оплакваме. Бързо забравихме, че ни бяха дресирали да чакаме справедливостта да възтържествува чрез “грижата на партията” за всяко маймунче да има по бананче, първо по Нова Година, а в светлото бъдеще и за други празници,  да вярваме, че е логично оплакванията да се адресират до онзи, който ни вреди или тормози, да приемат безсмислените ни оплаквания с демонстративна неприязън,  ругатня, заплаха, досада или подигравка. Да приемат оплакванията като израз на безнадежден идиотизъм, че не можем да проумеем, как напразно си губим времето с предварително обречени каузи, вместо да потърсим необходимата връзка за компенсиране за загубите си, че и да излезем на далавера от несправедливостта спрямо нас, стига да превъзнасяме прилежно и упорито онзи, който ще прецака другите заради нас...

 Дали, защото от десетилетия сме свикнали, че оплакванията са опасни преди всичко за самите нас, но днес ние нямаме навика да се възползваме нормално от узаконеното си вече право да се оплакваме на множеството държавни и неправителствени комитети, служби, организации и фондации за защита и закрила на всеки от всичко. Дори да направим подобен опит, често нямаме идея какво точно искаме, освен да изразим “възмущение”, без да се интересуваме, че личното ни емоционално отношение не е предпоставка за обективно представяне на проблема и не съдейства за намиране на решението му. Не ни интересува дори, че емоционалният афект по правило се възприема като индикация за предубеденост, поради което логично поражда съмнение в основателността на оплакването. Не ни интересува дори какво биха могли да направят с подобна жалба вярвайки, че от нашата лична емоция, другите трябва сами да се досетят и за причините й. Така накрая, с нелепата претенция за мъдрост, повтаряме глупаво още по-глупавото заключение: “Никой не мисли за народа”. Казано накратко, заменяме оплакването с оглупяващо вайкане и мрънкане. …  

Абе оплакване има, но на комшийско ниво. На мен постоянно ми плачат за това-онова, все едно трябва да решавам чужди проблеми.
Няма го навикът да обясниш, където трябва, а само така ще се размърдат разни хора, свикнали със спокойната службица.
Да беше само това, ама не е. Hапоследък наблюдавам доста хора, които живеят наопаки - правят всичко по възможно най-грешния начин и се чудят защо нищо не им е наред.

Е, те това аз го наричам вайкане. Смесили сме смисъла на толкава много думи, че ми беше трудно да намеря друга, освен "оплакване" за това, което ти наричаш "да обясниш където трябва". "Жалване", например, ми звучи още по-близо до "вайкане", а езикът описва битието... Сещаш се какво значи да са обезсмислени или със замъглен смисъл думите - замъглено съзнание, липса или нежелание за яснота и ред, раздразнение от мисленето... Млад си и не знаеш какво беше да се жалваш под комунистическо, но аз съм го правил, даже съм съдил помощен орган към Министерския Съвет. Машинописката в съда открито прихна да ми се смее, явно ме взе за луд, щом не съм разбрал, че социалистическа държава няма как да бъде осъдена. (За такова нещо 99 от сто човека щяха да повторят и да те заклеймят, ако накой те посочи за национален предател, а може би щяха да подкрепят дори и разстрела ти.) Откраднаха доказателствените ми материали от архива на съда веднага след излизане на съдебното решение, което завършваше с "без право на обжалване". И сега лъжат безсрамно, че тази зловеща система, която мачкаше като слон всики опит за справедливост извън битовия идиотизъм, че била добра???