В последната настояща четвърта част от отговора на въпроса “Интригант ли е Станишев?” e добре да обърнем внимание на забелязаната “антифашистка” ретровълна, защото в контекста на идеите, които вълната изтласква до нас, скорошното изявление на Станишев, че редовите членове на БСП, били “мачкани през последните 20 години”, би трябвало да предизвика трудни за прогнозиране нагласи. Едно е ясно – че Станишев поема курс към конфронтация, защото въпросът кой е по-по-най мачкания, е традиционен двигател на омразата, самоизолацията и маргинализацията на революционните партии и движения, успели у нас да вземат властта след 9.IX.1944 г ЕДИНСТВЕНО благодарение на обучаваните, въоръжени, поддържани и командвани от СССР противодържавни партизански групи и на съветската окупация на България от 1944 до 1947 година. Всички, престъпления, извършени от партизани и техни сподвижници в периода на съветската окупация и след нея, са извършени под претекст за освобождаване на народа от фашизма, а бясната съпротива срещу масовата воля за реформи след падането на комунизма, неизбежно биваше парализирана с твърденията, че трябва да се спре надигналия се фашизъм с присъщата му алчност, корупция и всички произтичащи от тях следствия и пороци.

 След като антифашизмът е нещото, в името на което избиването на хора без съд и присъда се героизира и митологизира, а дори исканията за справедливост се обявяват за фашизъм, става ясно, че няма лъжа, клевета и интрига, на която да не са способни хората, представящи се за антифашисти. Упоритостта в набеждаването на несъгласните с тях във фашизъм е толкова непреодолима, че е време да се направи констатацията, че антифашизмът у нас отдавна не съществува като кауза, а е превърнат в параван за прикриване на всевъзможни престъпни начинания.

 Въпросът имало ли е у нас фашизъм е нещо като вечна фронтова линия, но факт е, че не съществува оригинален документ, който да постановява политически решения, официално мотивирани от принципите на фашизма. И въпреки, че съществуват безброй официални доказателства за обратното, десетилетия наред се правят баснословни разходи и е платено изписването на планини от книги, написани от пропагандната презумпция, че е имало фашизъм в България, без да има и един безспорен документ за целта. А белетристиката и конюнктурно лансираните художествени образи не са история. Прилагайки критерия на историците: “Има документ, има история, няма документ – няма история”, след време безпристрастните историци логично ще заключат, че в България фашизъм не е имало.

Неоспорим факт е само, че десетилетия наред вече, до днешния ден, се поддържа истерия и възможността всеки да бъде нарочен без каквото и да било основание за фашист, както и  митовете за “героизмът” на антифашистите. Основанията за този “героизъм” се оказват също изфабрикувани, а най-голямата акция в историята на антифашистката борба, която е обект на многопластова митологизация и пропаганда, се оказва фалшифицирано военно престъпление, в честванията на което взема участие и настоящият председател на европейските социалисти Станишев. 

 Бас държа, че европейските социалисти си нямат и представа, че докато председателят им оплаква българските социалисти, че били “мачкани”, в същото време героизира военопрестъпници заради разстрела на 18 невъоръжени германски летци в български санаториум, нито пък, че подозират, как Станишев активно допринася за това, у нас и понастоящем да се възхваляват престъпленията на тоталитаризма, извършени в условията на чуждестранна окупация.    

(Край)