Бившият президент Първанов бил готов да води лидерска битка макар, че предпочитал политическа – така чух днешният му политически анонс. Това – добре, но да погледнем на какво той построи това юнашко изявление?  Защото онова, което аз видях, не беше нищо повече от мухлясал политически ербаплък, зад който не забелязах каквато и да било следа от национална визия за бъдещето.

Истински лошото е, че което бившият президент бодряшки се опитва да пробута за национална визия, не е нищо повече от същата онази ретроградна стратегия за завземане или запазване на властта, зад  паравана на която не стоят никакви реалистични или поне нови идеи и проекти, а само и единствено необичайната настойчивост в лансирането на поредният блъф, че нагона към властта в случая е мотивиран от съществуването някакви национални идеи.  

 Най-лошото в случая е, че постоянството в тази стратегия формира и затвърждава една изцяло паразитна форма на  политика, която реално има толкова общо с национални цели и задачи, доколкото оправдава съществуването си с довършване на започнатото от онези, които неуморно е афоресвала за същите начинания. Нещо повече – възползва се от заетостта им, за да нагнетява гняв и омраза срещу опонентите си, крещейки за помощ и кълнейки се, че тя самата е жертва на техния гняв и омраза.

 Това, че някой ще си припише за свои заслуги завършването на започнато от друг, далеч не е между най-неприятните резултати на въпросната паразитна политика, защото политика без приемственост е невъзможна. Далеч по-вредният й резултат е, че същността на тази политика оправдава и дори издига в култ политическото безхаберие, празнословие и клеветничество, а докато друг вади кестените от огъня, му се пречи активно с цел удобно позициониране за следващата предизборна надпревара. Най-унищожителният резултат на същата паразитна политика обаче е дългосрочното отражение на неизбежното разяснение, че политиката е мръсна работа, в която подобни прийоми са не просто жизнено необходими, но са атестат за висши държавнически умения и недостижима политическа мъдрост.

 Въпросната ценностна линия предполага и своя собствена логика, съгласно която уважаваният политик е онзи политик, който успява да подмени задачите и рисковете с изявления вместо решения, съумява да пробута задачите и рисковете на опонентите си, а накрая обира лаврите за свършената от тях работа, която през цялото време не е спирал да критикува.

За оправдаване на тази логика се впряга в работа лъжата, че ценностната скала в политиката няма нищо общо с общочовешката скала на ценностите, защото политиката е някакво специално изключение от всички останали човешки дейности, и в партиен или национален интерес е да се избере лидер, способен да борави с тази лъжа възможно най-умело. Истината по този въпрос поне за мен е, че естествения таван на възможностите на такъв лидер и партията му не е по-висок от приспособяването към стария принцип: “Ние ги лъжем, че работим, те ни лъжат, че ни плащат”.

 Най-ярката видима индикация, че бившият президент Първанов се придържа стриктно към въпросната паразитна политика е презумпцията му, че нищо повече от промяна на текущите правителствени политики не е необходимо. Институциите у нас според него работят без съществени проблеми, не съществуват субективни проблеми в реализацията на правителствената политика. Яркият му популизъм не признава нравоучения към населението като на Кенеди (цитирам по памет): “Не питай какво държавата ще направи за теб, а кажи какво ти ще направиш за държавата си” или на кралица Елизабет II: “Трудът е наемът, с който трябва да платим присъствието си на тази земя”, нито на Чърчил: “Обещавам ви кръв, пот и сълзи”. Популизмът няма как да му позволи да каже подобно на Ататюрк: “Искам да умрете за Турция”.

 Първанов прави точно обратното на всичките си знаменити чуждестранни колеги, и сякаш наистина вярва, че българинът знае всичко на света, подчинява политическите си оценки на най-популярните кръчмарски премъдрости, изчистени за благозвучие от придружаващите ги псувни и издокарани с някоя и друга купешка дума. Така, през 2001 си осигури избирането за държавен глава с превръщането в мантра на твърдението: “Правителството е издигнало корупцията в ранг на държавна политика”, което тази сутрин промени на: “Правителството е издигнало насилието в ранг на държавна политика”. Факта, че въпросната фраза е широко известно определение за капиталистическата държава от времето, когато у нас се вдъхновявахме от ролята на нейни "гробокопачи", не притеснява бившия президент, намерил актуална връзка между анахроничното определение отекващо все още в главите на кварталните лумпени и претенцията му за "социален" президент. 

 Авантюризма му и в двата случая не подлежи на сериозно съмнение, защото Първанов явно разчита, че правителството няма да издребнее до съдебно преследване на бивш държавен глава.  Въпреки, че  клеветата изглежда нетрудна за доказване предвид, че държавната политика се дефинира със съответните постановления, наредби и възможни други документи, каквито са толкова вероятни, колкото и министерска заповед за уреждане на сделки с подаване на пари под масата. Което не пречи на политическото достойнство на бившия държавен мъж да повтаря твърденията на алкохолика в кръчмата, че правителството заповядва да се използва корупция или насилие...

Друга силно забележима индикация за придържането към паразитната политика е поне двукратното днешно определяне по два различни повода и субекта на рейтинга като “потенциал” за бъдещ успех в политиката. Подобно игнориране на факта, че рейтингът е променлива величина, зависеща колкото от момента, ситуацията и поста, толкова и от промените в тях, за мен показва не толкова намерение за вкопчване в отминаващата слава (не смятам Първанов за толкова примитивен), а израз на убеждението, че  големината на подкрепата, получена в определен отминал момент е инвестицията, от която Първанов ще очаква възвращаемост и успех за своите бъдещи начинания, а не от тяхната адекватност и навременност.

 Мисля, че останалите по-маловажни индикации като определенията за премиера и вицепремиера напълно потвърждават написаното до тук, и подобни ”юначества” не показват държавническо отношение или  умение за самоподчиняване и съобразяване на личното его с обществения интерес. Мисля си даже, че не показват и адекватно разбиране за това що е то политика и има ли тя почва у нас. Не изключвам възможността и да греша, а впечатлението ми да има друго обяснение.