Тези дни не без основание, проектът “АЕЦ Белене” беше определен като грандиозна политическа измама. Абсурдите около този проект дотолкова силно напомнят изтерзаните от протакане решения на повечето от националните задачи на прехода като приватизация, реституция, преструктуриране, съпътстващите ги реформи и изграждане на необходимата инфраструктура, че става абсолютно задължително да намерим същественото в тези абсурди, ако искрено държим да сложим край на усещането, че живеем в тъп виц.

Ако човек с максимална квалификация на продавач или шофьор си прикачи титла на научен специалист и пробутва на публиката писание с термини от съответната научна област, това може да доказва недвусмислено, че някой се е постарал да постави или е подкрепил продавачът или шофьора да влезе в ролята на специалист. Мотивът за такива странни на пръв поглед усилия е политическата измама, целяща да заблуждава публиката в полза на определени решения, генерирания финансов ресурс от които ще изплати вложените в продавачът или шофьора усилия.

Всички говорят за разграбване, но никой не иска да си признае заслугата, че соц индустрията беше разграбена с горния елементарен трик. Който станеше говорител или сподвижник на група, готвеща някъде разграбване, колкото по-старателно съдействаше на подготвяното разграбване, толкова по-сигурно “заработваше” своя дял от заграбеното. Така, някои станаха частни собственици на поверените им стопански начинания, в които държавното предприятие-майка вливаше планини от пари години наред, докато продаваше мащини и оборудване, за да стигат парите. Същите начинания изведнъж станаха свръхпечеливши, когато нехайно бяха харизани от инвеститорите си като безнадеждно губещи на същите онези, които ги управляваха до момента. Други си купиха за жълти стотинки не предприятия с непосилни задължения и договори за поемането им, а нелоши машини и оборудване, уж заради грижа за изплащане на заплати.

Най-интересното обаче е, че цялата тази масова комбина “Три в едно” – престъпно “приватизиране” на стопанска дейност, придобиване бизнес активи без пари и “назначаване” на някои за “капиталисти” (нерядко успоредно с държавната им работа и заплата), се извършваше от една и съща местна тарикатска групичка пред очите на останалите балъци най-невъзмутмо. Идеалното условие за безнаказаност на пладнешкия грабеж е да се обсипват подчинените с приказки за предстоящи драстични съкращения, за да се шашкат и да не си задават излишни въпроси. Второто най-целесъобразно условие е да се приписват грабежи на политиците, за да се обясни обедняването с причини извън истинското местопрестъпление и истинския начин на извършване на грабежа.

Политици все пак участват (дори понякога активно) в разграбването, но само доколкото да окуражявят тарикатските групички, че имат "голям човек" да оправи нещата в случай на гаф, за което местните тарикати при възможност охотно включваха и хора на "големия" човек или него лично в преразпределянето на докараните до фалит стопански предприятия и дейности, доизцеждане на ресурсите им, изтласкването от бившите им пазари или отнемане на клиентите им, подбиване на позицията им пред доставчици, лишаването им от ключови кадри, и всичко това формира онази неформална политика на страх и несигурност за балъците и поток от благини за тарикатите, която упорито, ако трябва дори истерично  се прикрива с оправданието “Всички са маскари”.

Нека да си го признаем: Всичко това се се случваше от времето на комунизма, когато беше станало неписана практика, а включването в нея беше се превърнало в атестат за управленски талант. Тази тактика беше станала неудържима през последните години на комунизма, защото законите и двусмислените директивите на Партията, постулатите, че "средствата за производство вече са собственост не на държавата, а на трудовите колективи", масовото ритуално прехвърляне на тази собственост с хора и ръченици от средата на 80-те години насам крайно неадекватната законодателна основа на тези уверения, доведоха до масовото разграбване, което се извършваше пред очите на всички, но прикрито винаги с благовидни обяснения.  Разграбването още по времето на комунизма се беше превърнало в ежедневие, което не правеше впечатление на никого. Положителното отношение към него беше единствения път към кариерата, а неприемането му - край на професионалното развитие.

Първият опит да бъде овладян този многогодишен процес на разложение и да бъде законово регламентирана собствеността, беше предприет през 1992 със закона за земята. Политическия интерес да бъде приписан набиращия скорост многогодишен процес на разграбване на новите политически партии, свали първото демократично правителство и наложи безскрупулното му организирано оклеветяване. Последва 5 годишен период на пълно стопанско разложение и безконтролно разграбване. Неуспешен опит за поставяне по процеса под контрол и законовото му регламентиране предприе икономиста Жан Виденов с провеждане първите две вълни на масовата приватизация, през 1996, но честните му намерения му се оказаха неосъществими по силата на същите пропагандни лъжи, които го докараха на власт. Огромната част от хората, лъгани с години, че социалистите ще ги избавят от немотията, която им налагат   демократите и демокрацията, не пожелаха да се възползват от безплатните си инвестиционни си левове, за да станат законни съсобственици в над 1000 социалистически предприятия, като ги превърнат в корпорации.

След срива на банковата система през 1996-1997, когато заплатите се сринаха до няколко долара, единствения начин за бързо излизане от бедственото пложение (и още по-"обоснованото" разграбване на стопанските активи) с минимален брой жертви, беше светкавичната приватизация, с която се ангажира правителството на СДС. Нека да бъдем честни да признаем, че този ангажимент беше една изключително мъжествена и национално отговорна  стъпка, особено, като се има предвид, че управленския опит на демократите беше по-малко от година, при това - отпреди 5 години.

Трябва да си пълен лаик или измамник да твърдиш, че връчването на върховната държавна власт на партия с такъв минимален досег до властта е била в състояние да обогати членовете й, като ограбят стопанство, подложено на организирани грабежи на всички нива от местни групи, окопавали се в стопанското управление в продължение на десетилетия. Да изпратиш външен човек да управлява предприятие, в което местната управляваща мафийка отдавна е изнесла и разпродала всичко, каквото е могла, а останалото си е заплюла и дебне всеки удобен случай да го отнесе, е като да изпратиш човек да очовечава глутница вълци. В невъзможността да оцелееш в такава ситуация е и величието на редовия седесар от 90-те години, който подкрепяше тази невъзможност за собственото си политическо оцеляване. Седесарът знаеше, че ако си човек, глутницата ще те разкъса и оклевети, а ако си идиот, най-много да те оклевети, но друг начин няма, за да се спре пропадането. Затова Костов раздаде непродаваемите предприятия, на същите онези, които отдавна ги източваха, и нямаше сила, която да спре това източване, освен държавата да се откаже от собствеността си и ангажиментите си към тях, станали непосилни заради същото десетилетно източване.

Две думи и за Белене. Съмнява ли се някой, че онези, за които най-важна част от политиката е нахъсването и настървяването на маси от тарикати и лумпени, натоварени със задачата да викат “дръжте крадеца” и да превръщат политиката в широк обществен гръб за кражби, нямат идея как да завъртят и АЕЦ в същата си схема?  Аз лично нямам такива съмнения. Достатъчно ми е да видя смъртната им партийна омраза към всеки без изключение, който не разбира, че което за него е абсолютно недопустимо, за тях е венецът на политическата виртуозност.

След като тече четвъртото десетилетие откакто са започнали строежа на АЕЦ Белене, да набеждават други за нея, да правят референдум, е не просто демагогия и наглост, а политика за превръщане на демагогията и наглостта в ежедневие и норма. Метрото пък вече кара май петото си десетилетие откакто го започнаха, но освен клевети по адрес на онези, които им го направиха при оплюваната от тях демокрация, друго от тях не съм чул. Което отново потвърждава, че превръщането на демагогията и наглостта в норма и ежедневие, за тях е върховен политически приоритет.

Ще завърша с пример за техен типичен партиен активист, безсрамно самонарекъл се в блога “Икономиста”. Та този “икономист”, “бизнесмен” и “капиталист”, не един път ми е досаждал с глуповати демонстрации на печална неграмотност, които ясно показват, че представите му за икономика, финанси, бизнес и инвестиции са на светлинни години от представите дори на най-неуките, но реални бизнесмени, които няма как да оцелеят, ако интуитивно не напипат поне част от правилата, на които биват учени студентите по икономика. Като имам предвид партийния произход на повечето от нашенските “бизнесмени”, комбинацията им от некадърност, бездарие, липса на усет и изобилие от претенции, обяснява напълно положението на икономиката ни.

Ще завърша с наблюдението на Гьоте: "Тaм, където глупостта е образец, разумът е безумие."