Във връзка с новия данък върху лихвите по банковите депозити, тези дни изкристализира един много добър пример за начините на правене на политика у нас. Тъй като в случая не е трудно да се проследят и заинтересованите страни,  случаят е особено подходящ за използването му като христоматиен пример за това как организирано и методично се мамят избирателите.

Да се върнем към обявяването на финансовата политика на настоящото правителство след изборите през 2009.  Броени дни след съставяне на правителството, новоизбрания финансов министър се опита да убеди банкерите да свалят лихвите. В отговор БСП го засипа със саркастични подигравки, че така ще остави банките без пари, ще удуши бизнеса, защото ще го остави без кредитиране и така ще доведе икономиката до фалит. Дни по-късно, правителството обяви рестриктивния характер на бъдещата си финансова политика и  БСП стана предводител на бури от обвинения, които вилняха дълго след това, подклаждани от категоричните уверения на левите “икономически експерти”, че неизбежната смърт и погребването на икономиката и България е въпрос на броени месеци. Тонът и единодушната категоричност на икономическите експерти от “Позитано” не оставиха място за съмнение дори в най-големите им врагове, и така всички – от портиера до президента на републиката, всеки по своя си начин утвърждаваше, че “Тоя малоумник Дянков си няма представа от  управление, икономика и финанси и трябва да си ходи час по-скоро, защото самия той е най-голямата заплаха за националната ни икономика”.  Заради убедеността си в тази страшна заплаха, тогавашният президент започна и продължи до края на мандата си да лансира идеята, че Президентът на Републиката трябва да бъде опозиция на правителството.

Дойде и отмина незабелязано времето на прогнозираната смърт на България, но от цялата истерия останаха единствено необузданите оценки за финансовия министър, а яростта към него избухваше с нова неудържима сила и при следващите му опити да убеди банкерите да свалят лихвите, и така апокалипсисът и погребването на България бяха отлагани многократно, докато социалистите хитро престанаха да ни погребват, защото по отдавна отработен навик, бяха вече прехвърлили тази инициатива на онези, за които "всички са маскари".

За да стане ясно как банките удушиха малкия бизнес през последните 3 години, трябва да забравим за универсалните обяснения, свеждащи се до банкови измами и конспирации. Не е съвсем излишно обаче да обърнем внимание, че национални съветници по банковите политики все още са мастити финансисти като Емил Хърсев. Което значи, че банкерите вземат решения под въздействието на политически призиви като “Изгонете този!” или “Изгонете онзи!”. Така, както преди 16 години, в разгара на банковата криза, г-н Хърсев призова по националните медии: “Изгонете Деплер!” (шеф в МВФ), че посмял да ни предложи въвеждане на валутен борд, така и сега “Изгонете Дянков!” e както се видя от реакцията на банкерите ни, много съществен ориентир за банковите политики у нас.

Друг много съществен момент е, че икономически експерти на БСП многократно са насаждали в публичното пространство пълно отхвърляне на практиката за използване на кредит за инвестиране в малкия бизнес, което може да изглежда невероятно, но е станало популярно между много собственици на малки бизнеси. Още по-невероятно изглежда, че лявата предприемаческа мисъл е успяла да популяризира влагането на печалбата в банков депозит като основен принцип на фирмения си просперитет.    

Посочените две особености напълно се припокриват с предпочитанията на банкерите към поддържане на високи лихви и ясно показват, че за БСП малкия бизнес няма място на пазара между потребителите, а трябва да бъде изпълнител на възложители, които работят с пазара и клиентите. Казано по друг начин, малкия бизнес трябва да работи под топлото крило на едрия бизнес, който ще му плаща за поръчения, които не са в пряка връзка с клиентите и изискванията им, а според изискванията на едрия бизнес.

Да погледнем сега как точно политиката на високи лихви удушава реалния малък бизнес, т.е, този, който има смелостта да се появи на пазара и да се бори за пазарен дял чрез принос към повишаване на качеството и сваляне на цените. За да стане ясно това, нека се сетим, че производствените разходи са по правило най-съществения елемент на себестойността, и големината им предопределя минималната цена, на която бизнесът може да продава, без да фалира. Производствените разходи на единица произведена продукция обаче, в общия случай зависят от броя на клиентите чрез обема на производството и свързаните с производствения капацитет икономии от мащаб и икономии от обхват. Тези два вида икономии могат да снижат производствените разходи в пъти в сравнение с производствените разходи на малкия бизнес, който не разполага с необходимите капиталови инвестиции, за да произвежда с ниски производствени разходи.

Ето тук вече, се налага разграничение между малкия бизнес, защото, както и да се самоназовава,  единствено подвеждащо може да бъде наречена “малък бизнес” онази дейност, която е неделима от едрия бизнес, получава приходите си от едрия бизнес за изпълнението на поръчки, които не предполагат работа с крайните клиенти и конкуренция за парите им, което е РЕАЛЕН бизнес.

Пътя на РЕАЛНИЯ малък бизнес към високото качество и ниските цени обаче, е преграден от високите лихви по кредитите, от които е жизнено заинтересован МНИМИЯТ “малък бизнес”, който съществува под крилото на едрия бизнес и се изхранва и обслужва от него. “Печалбите” си ги държи на влог, защото е освободен от грижата да участва в надпреварата за по-високо качество на по-ниски цени и затова няма нужда да балансира между цена, лихва, производствени разходи, производствен капацитет, натоварване, оперативни и инвестиционни разходи. 

Втората непреодолима пречка пред малкия бизнес е обществения натиск да работи с малка надценка, която в някои случаи е ограничена на 10%. Когато този процент е съпоставим или близък до лихвата по кредита, и без да е теглен кредит, става почти невъзможно дори теоретически да се реализира печалбата, необходима за осигуряване на средства за инвестицията, осигуряваща необходимото повишено качество или намаляване на цената, без това да е за сметка на заплатите или съкращаване на служителите.  Орязване на заплатите и особено съкращенията под напора на спешна необходимост, е само моментна мярка, подкопаваща потенциала на съграденото до момента.  И това щеше да бъде прекрасно за всички ни, ако в разходите за монополните стоки и услуги, не беше калкулирана високата лихва на кредита, която всички ние като потребители плащаме на пазара, за да премине през банките и да попадне в джобовете на мнимите бизнесмени, които не получават парите си от крайните клиенти, а от монополите, поради което разчитат на лихви от депозити.   

Сега вече виждаме ясно как едрия бизнес и приютеният под крилото му уж дребен “бизнес” са предпазени чрез високата лихва по кредитите от конкуренцията на малкия и среден бизнес, и въпреки реализираните икономии от мащаб и обхват, едрия бизнес може да си позволи познатите на всички ни уж НЕОБЯСНИМО високи монополни цени и свръхпечалби.

Остава да погледнем и към инвестициите, за които непрекъснато се вдига талкова много шум и беше руган Дянков и правителство, че искали да ги ликвидират с ниските лихви по депозитите и така да ликвидират също бизнеса и икономиката. Ако преди три години този аргумент изглеждаше неопровержим, защото липсваше удобна и нагледна база за сравнение, днес, когато лихвите по депозитите паднаха не с проценти, а с над 2 пъти от тогава, става все по-ясно за всеки, че шумът, крясъците и необузданите ругатни по този повод, са били АБСОЛЮТНО неоснователни и режисирани.

Не са необходими обяснения защо не се чуваха хората, които предупреждаваха, че крясъците са бутафорни. По-важното е, че крясъците си изпълниха предназначението. А освен да укрепят властта на монополите като удушат дребния бизнес, крясъците имаха и неотложната задача да напълнят джобовете на забогателите от монополното си господство “капиталисти”, на които само непрекъснатото напрежение и дебнене между банки и правителство попречи да се превърнат в олигарси от национален мащаб. Този път обаче, няма как да твърдим, че правителството е било срещу нас. Не за него, за други направихме както се пита във вица: "А въжето ние ли да си го носим, или ще ни бъде осигурено от вас?"

Нека да бъдем честни да си признаем, че каквато и да е ролята на мнимите “малки бизнеси” които не излизат на пазара, а растат под крилото на монополите и нехаят за потребителите, правителството, което и да е то, само по себе си няма правомощия да ги пипне с пръст. Каквито и поръчки да изпълняват те – подставени участници за печелене на конкурси, партньори в комбини за източване или избягване на данъци, фиктивни дубльори на непозволени за монополистите дейности, разновидности на пощенски кутии за пари и черни каси, срещу всички тези тарикатски функции, които собствениците им вероятно не винаги осъзнават, никое правителството не може да направи практически нищо срещу самата практика, докато медиите и общественото мнение поставят помпозно “свободата” като параван за безпроблемното съществуване на подобни злоупотреби.  Което и правителство да се опита да предотврати подобна практика, то винаги ще бъде обвинено в милиционерщина и отнемане свободата на гражданите, а свидетели няма да има, докато правителството е по-незачитано и уязвимо за общественото мнение от комбинаторите. Именно комбинаторите, а не свидетелите са добре защитени зад добре пропагандираното твърдение, че като се смени едно правителство, следващото няма как да не бъде по-“послушно” за избирателя. Нищо, че правителството не може да налага решения нито на банковата, нито на правосъдната система. Може само да ги призовава да съдействат за постигането на конкретни национални цели.

Да кажем и защо лихвите у нас се задържаха в пъти по-високи, защото пазара го налагал, както ни убеждаваха банкерите? Защо днес в САЩ лихвите по кредитите са паднали под 2% и падат за сключени при по-високи лихви договори, за изумление на нашите сънародници там, без дори да са го поискали? Ами много просто. Защото там мнозина знаят за какви процеси става дума и на топ-банкер или влиятелен политик много трудно ще му мине през ум да дирижира обществените настроения с “юнашките” пози на нашите, защото хората искат да знаят причините и следствията, преди кварталните лумпени да закрещят “изгонете този”, “обесете онзи”. При нас е утвърдена противоположната практика – изцепи се “юнашки” някой топ-опозиционер, повтаря докато кварталните лумпени запомнят фразата му и изработят съответният й словесен уличен аранжимент,  заповтарят и юнашките медии, а “юнакът” заема достолепната поза на спасител. Затова са и всичките приказки срещу капитализъм, пазар, система, банки и управляващи, с които ни баламосват ежедневно и не за наше добро, а за да отглеждаме търтеи, които ни имат за идиоти, защото с монополно високите цени на стоките и услугите плащаме високите лихви, с които те си пълнят джобовете и ни гледат сеира.

В заключение можем да отговорим на извечния въпрос на българина: “Оти ручахме  жабетата (с високите лихви)?” Толкова много ли обичаме монополите и тътразулниците в тях, толкова ли не можем без монополно високи цени, толкова ли мразим конкуренцията и хората, готови да се надпреварват честно на пазара за парите ни с по-високо качество и по-ниски цени, че трябваше да пълним гушите на монополистите, за да удушат дребните ни бизнесмени? Заслужаваха ли си няколко стотинте милиона привлечени от чужбина от шепата спекуланти, забогатяващи от благоприятните за тях разлики в лихвите у нас и в чужбина, за да си причиним за тяхна изгода всичко това и да поставим на колене най-предприемчивите и сърцати наши съотечественици?

Не е луд, който изяжда два зелника, а който му ги дава. Няма и не може да съществува правителство, което да ни предпази от собствената ни глупост и да ни спаси от последствията й, които сами предизвикваме. ...