Равенството пред закона у нас е само празно обещание. Обещание на онези, които не биха го допуснали за нищо на света. Казусът с “покушението” върху Доган илюстрира това отлично. От една страна, веществените доказателства по казуса показват, че живота на Доган не е бил реално застрашен, а от друга страна имаме жесток побой над младежа, дал вид, че иска да убие Доган. Дотук - нищо нередно, случват се подобни куриози.

Не е куриоз обаче, а направо безобразие факта, че властта подхожда селективно към закононарушенията. От една страна, прокуратурата заявява, че ще търси за нападателя по-сериозно обвинение от хулиганство, а от друга страна, освобождава хулиганите, пребили нападателя. Въпреки, че нападнатият скоро след нападението лъщеше пред очите на всички като лауреат, а нападателят пак пред очите на всички беше окървавен и унижаван.

Нищо чудно да се закаканижат утежняващи вината цитати за висока степен на обществена опасност на “деянието” при което нападнатият не е докоснат с пръст, а нападателят вероятно има нанесени поне средни телесни увреждания. Какво, ако не ликвидация на държавата преследва законът, ако един ще наказва въпреки липсата на фактологически доказателства за насилие от негова страна, а ще освободи насилниците му въпреки изобилието от доказателства за насилие спрямо него?

Какво прави единия от двама равни пред закона по-равен от другия? Ето това е въпросът, който от десетилетия не спира да витае у нас.  А отговорът е много прост – неравенството, което никога не си е тръгвало от нас. Заради което “за кокошка няма прошка, а за кон – няма закон”.  

Закони обаче има. И всеки знае, че ако пребие или осакати престъпник, нападнал посред нощ детето му в къщи, ще лежи в затвора, защото законът забранява насилието по каквато и да било причина. Ако ли пък престъпникът е циганин, жална му майка! Прелюбопитното за отбелязване в случая е, че основен стожер на законът, отнемащ правото на емоция, притеснение, страх, объркване, грешка и самозащита на обикновения ограбван и тероризиран от циганските банди гражданин е именно ДПС. Същото ДПС, което смята за свое естествено право да нарушава пред очите на всички същият закон, който поставя всички граждани на България на колене пред престъпниците, решили вероломно да се възползват от моментното спокойствие на стопаните.

Следователно, ДПС защитава не етнос или човешки права и свободи, а "правото" на престъпници да тероризират и ограбват когото намерят за добре. Да им нарушава правата и свободите, както в случая с Октай Енимехмедов, преиначавайки истерично гражданския му протест и преставяйки го като посегателство срещу всички етнически българи с турско самосъзнание. Следователно, защитата над престъпниците, промъкнали се изненадващо в чуждите домове не е нищо друго, освен нагла демонстрация на възможности за гавра с хората и способност за превръщане на закона в оръжие срещу тях. 

От горното става ясно, че “правата и свободите”, които ДПС защитава, не са на обикновените граждани, а на престъпниците, които от десетилетия тероризират обикновените граждани. Ясно е, че мисленето в ДПС не зачита дори законите, които налага на останалите, с очевидната цел да отслаби възможностите им за самозащита. Ясно е, че целта, която следва ръководството на ДПС, е да направи гражданите възможно най-уязвими за престъпни посегателства над тях от всеки мащаб и калибър, улесняващи престъпните намерения над тях.   

Ако ръководството на ДПС имаше и най-малката грижа за обикновените граждани, щеше само да настоява за освобождаване на нападателя, (както направи Берлускони, с нападателя, който му счупи носа със статуетка), вместо да продължава да клевети България пред света, че у нас демокрацията била застрашена, защото младеж симулирал нападение без дори да докосне лидера им.

Най-лошото от всичко е, че ръководството на ДПС има поведение и отношение на престъпен клан, който е поставил под свой контрол гражданския мир  и поставя ултимативно знак за равенство между мира и собствената си недосегаемост от закона. Такава постановка е в пряко нарушение на основните човешки права и свободи, защото никой няма право да държи отношенията и чувствата между хората като залог за гарантиране на собствените си изгоди. Токова престъпно монополизиране на междуетническите отношения ги прави неподлежащи на обществен контрол и развитие, както и уязвими за котерийни интереси в непредвидими посоки и размери.