Днешните протести са като бягство на 2-3 ученически класа от училище, в сравнение с десетохилядните безкрайни демонстрации от първите няколко години след отпадането на комунстическия режим у нас. Представянето им за “събуждане на народа” или създаване на гражданско общество у нас може лесно да се превърне не само в поредната приспивна песен за хрончно боледуващата ни от депресия и масови халюцинации държава. Може да се превърне в опело за стабилизираната ни след толкова перипетии и най-накрая подготвена за възходящо развитие икономика.

Очевидната разлика в някогашните и днешните протести е в отношението на протестиращите към политическите идеи и политическия живот у нас. Сравняването на протестите отпреди 2 десетилетия с днешните протести е повече от спешно и наложително. Наложително е и съпоставяне на днешните условия с условията за забрана на партиите и суспендиране на конституцията от 1939 година, към което клонят исканията на повечето от протестиращите днес.

Съпоставката изтиква на преден план факта, че през първите години на демокрацията, на партиите бяха възлагани сериозни обществени надежди, насочени преди всичко към осигуряване на справедливост и истина. Днешните палатки са блед, невзрачен и унил спомен за кипежа, организацията и многохилядните отворени за обществеността събрания на жителите на някогашния “ГРАД на ИСТИНАТА”, настояващи за разкриване на истината във всички сфери на обществения и стопанския живот. Днес май никой не си спомня, че в деня, след като от палатковия град останаха съборени палатки, потрошени маси, касетофони, разхвърляни дрехи, тук –там кръв по паважа, а някъде изтървани при бягството детски обувчици и дрешки, докато остатъците от всичко това беше все още оградено и пазено от силите за сигурност и връщано на собствениците му срещу легитимация и щателно описване на личните им данни, на метри от тях същата вечер пламна партийния дом. И всичко това – заради демокрацията.  

Никой не си спомня и движението “В името на истината”, чиито многохилядни митинги неколкократно огласяха прощадите с подновените искания на погромения град на истината. Ако погладнем назад исканията от бурните протести от първите години на демокрацията, лесно ще откроим следните: 

1. Декомунизация
2. Лустрация
3. Отваряне на досиетата
4. Наказание на престъпниците
5. Истината за състоянието на политическата система и икономиката на страната.   

Както днес лесно се вижда, горните искания са в общи линии конкретни, и при наличие на национален политически консеснсус, можеха да бъдат конкретизирани до степен, необходима за удовлетворяването им. Важна за отбелязване особеност е, че по горните искания, многохилядните постоянни протестиращи нямаха каквито и да било разногласия, нито несъгласия, които да ги разединяват по какъвто и да било начин. Протестите обаче на само не успяха, но бяха използвани срещу самите протестиращи и преди всичко, за обругаване и гавра с исканията им. Елиминациите им по всички възможни медийни, политически, легални и нелегални канали за въздействие, с общи линии гласяха: 

1. Декомунизация – ми нали премахнахме комунизма, ето ви сега искания капитализъм!!!
2. Лустрация – на безценния национален, интелектуален и културен елит???
3. Отваряне на досиетата – на единствените защитници на родината???
4. Наказание на престъпниците – ама те са въздавали справедливост!!!
5. Истината ... – при комунизма си живеехме в рая!!!  

Днешните протести не придават особена важност на горните искания, упоритото елиминиране на които утвърди в норма убеждението, че лъжата е единственото средство за политическо надмощие. Заради което мнозина викнаха: “Долу партиите!”.  Вярно ли е обаче, че елиминирането на партиите ще превърне България в балканския лидер с европейски стандарт на живот, както е било през годините след 1939?  

Нека да си спомним, че през годините на ВСВ, България е на крачка от сбъдването на националния си идеал – обединение на българите на Балканския полуостров в една обща държава. Върната е северна Добруджа, в процес на присъединяване са Македония и южна Тракия. Макар и временно, Германия връща политическата свобода дори на българите в СССР, нарочени с декрет на Ленин за татари и принудени с организирания глад в Поволжието и убедителната сила на червеноармейските щикове и картечници да прекратят бунтовете си и да се примирят с новото си “татарско” битие.  Българският дух е на път да заблести със сияйната светлина, озарявала неведнъж пред вековете пътя на предците ни и дала криле на хиляди българи за постигането на блестящи постижения в почти всички области на личностните и обществени изяви.  

В същото това време, българи водят нелегална война с възродената българска държава. Обучени, финансирани и оборудвани, координирани и командвани от чужбина, тези българи не се свенят да въвличат дори деца в нелегалната си подривна дейност срещу българската държава. След погрома над собствената си държава, провъзгласяват пожертваните от тях деца за герои и паралелно с това, сатанизират в хиляди томове българите, служили жертвоготовно и всеотдайно на родината си. С което е сатанизиран и националният идеал за единство на българите, злорадо заклеймен като “престъпен монархо-фашизъм”, а българската власт е или подменена със съветски наместници, или поставена в състояние на  техен постоянен заложник.  

Ако се огледаме днес в политическата ни и обществена практика, в настоящото ни политическо злободневие можем нетрудно да разпознаем прийомите и идеите от някогашната нелегална борба срещу българската държава и националния идеал за обединение на българите. Модификацията на тези прийоми трудно може да прикрие диверсионният маниер на зложелателите да се представят за приятели и спасители и от тази позиция да печелят поддръжка за антибългарската насоченост на действията си. Диверсията се прокарва с такава настойчивост, безскрупулност и настървеност, сякаш става дума за открита война на живот и смърт, която в действителност тече зад кулисите и дава резултати, защото настървението само по себе си винаги плаши и убеждава някаква част от хората.   

За съжаление трябва да признаем, че идеята за унищожаване на България и на българския национален идеал е пуснала дълбоки корени в световъзприятието на българите и днес дава изобилие от отровни плодове. Злобата на деня днес е трайно насочена към дълго повтаряни и утвърдени стереотипи, изчерпващи се с примитивни асоциации, натоварени с неистовата претенция да описват властта с една дума: мутри, милиционери, мафиоти, милиардери...  Кой, защо и с по какви начини успява да поддържа тази профанизация на отношението към държавата и властта, остава на заден план, а догаждащите се българи са подложени на целенасочени клевети и нападки.  

Последната тактическа новост в стратегията за ликвидиране на България е твърдението, че протестите трябвало да бъдат безформени, безлични и безструктурни (за да не ги дублирали милиционеритe). Призивите за подобна аморфност не служи за друго, освен да принизи допълнително равнището на колективното гражданско мислене, свеждайки го до ролята на случайно събраната тълпа в качеството на негов изразител. Тази лъжа е много удобна за онези, които разчитат на това протестите да нагнетят нова вълна на неприязън към властта, и без изясняването на най-важните причини за това, да отблъснат избирателите. Така, чрез лозунгите против партиите, останалите практически без избиратели урни ще останат на разположение на техния кръг избиратели, чрез които хитреците СЪВСЕМ  ЗАКОННО и без никакви нарушения, ще могат да избират каквато им е удобна власт или дори самите себе си. И това съвсем няма да им е за първи път.