От дълбока древност, насилието и подтисничеството са неотделими от живота и всеки си има личен подход към справянето с тях или използването им за постигане на лични и колективни цели и стремежи. Успехът на това начинание съществено зависи от отношението му към колективната воля на обществото, въплътена в законите и практикуването им за ограничаване на възможните своеволия и злоупотреби с правата на останалите. Нарушители и узурпатори на колективната воля не са липсвали в нито една епоха, а най-прекия път към нарушаването им е настойчивата претенция на нарушителя, че сам представлява тази воля.

Ето защо, където обществото не е успяло да наложи необходимият респект и зачитане правата на членовете си отвъд най-бруталните и безспорни посегателства над личността, насилието продължава да съществува под различни форми не само като практика, но и като вид култура, която има своите носители, подръжници и фенове, обединени от идеята за личен и колективен просперитет чрез насилие над останалите.

Културата на насилието се основава на претенцията, че насилника е герой или борец за справедливост. Оправдаването на този факт дефинитивно прави необходим образа на врага, без изграждането и поддържането на който, тази претенция губи основанието си, а героя се оказва най-обикновен престъпник. Игнорирането на колективната воля и представяне на престъпника за герой, е възможно след игнориране на държавата и властта, тъй като именно държавата с институциите си и властта в условията на свободни и демократични избори олицетворяват колективната воля на обществото и защитните му ресурси срещу външен и вътрешен тероризъм и нарушаване на човешките права. Ето защо, държавата и властта са обичайният враг № 1 за терористите и насилниците, които за постигане на целите си, не пропускат да им припишат собствените си намерения или действия. Това им е жизнено необходимо, за да предизвикат объркване, в условията на което да намерят и оправдаят подкрепата за деянията си.

Тъй като самата държава се крепи на нуждата от овладяване на насилието и произвола, културата на насилието и неспазването на човешките права и достойнство, прави и държавата насилническа, защото я заставя да действа реципрочно на заплашващото устоите й насилие. Това са в общи линии причините, поради които конкретен човек в една държава се чувства относително спокоен и щастлив, а в друга нерядко получава усещането, че не живее в човешко общество, а в джунгла между диви зверове.

Разбира се, усещането за свобода е индивидуално и напълно зависи от личностната ценностна ориентация, знанията и уменията, както и от житейския опит. Докато за преследваният от убийци свобода има там, където преследвачите му ще бъдат невъзможни, за преследвачите му свободата е там, където могат безпрепятствено да преследват. Докато за знаещия и умеещия свободата е там, където може да усъвършенства знанията и уменията си и да получава възнаграждение според потреблението и търсенето на открито поднесените си творения или произведения, за насилника или пирата на чуждия труд, обществения ред, гарантиращ такава свобода, е омразна полицейщина и подтисничество.

 Тъй като пирата е безразличен към нарушаването на чуждите права, за него тези права съществуват само доколкото може да ги използва за оправдаване на собствените си посегателства. Той “решава” с констатацията: “Става въпрос за интереси (пари)” или “Всички са маскари”. В контекста на несекващите му клевети срещу правовия ред, това означава: “Крада, защото държавата краде. А който не краде и не клевети, сам си е виновен за положението”. Естествено, в тази схема на мислене, няма място отношение към преследванията на хора освен, ако това не са преследвания на пирати и насилници като него самия или жертви на размириците, от които насилниците се нуждаят като от въздуха и слънцето.

 Не са малко индикациите, че общественото и икономическото развитие у нас са блокирани от съзнателно насаждана култура на насилието. Това, че някогашни терористи и престъпници спрямо българския държавен ред продължават и днес да бъдат героизирани, а насилниците от тоталитарния режим до един бяха укрити от правосъдието и игнорирани настояванията за справедливост, беше постигнато и поддържано с трансформиране на бруталното тоталитарно насилие в “демократично”.

Това стана възможно след като изтерзаната от напразни надежди Справедливост, беше “демократично”  изнасилена от простаци, които заявяваха публично, че поемат вината за насилието, ама САМО с мезета. Цяла една партия като един човек застана зад това грозно изнасилване, обявявайки срамните си деяния за геройство и “демократичен” пример за следване. Негодуванието не само не стресна насилниците, но стана любимо тяхно забавление.

За да бъде забавлението им пълно, насилниците сочеха непримиримите с цинизма им някогашни техни съпартийци за свои хора. Изнасилените пък се нахвърляха стремглаво срещу новите си съюзници, и вместо да си уточнят различията и съгласуват усилията, бързо ги окичваха с всички  етикети, които насилниците неуморно фабрикуваха и трудно сдържащи ехидния си кикот, им ги предоставяха като безвъзмездна помощ от сърце за справедливият им гняв.

Поне така изглежда отстрани. А истината е, че срещу изнасилвачите се нахвърляха не толкова изнасилените, колкото самите изнасилвачи, представящи се за изразители на справедливото им възмущение. Нали шоуто трябваше да продължи, а насилието да възтържествува зад маската на демокрация... Нали насилието може да стане норма за останалите и прекрасна възможност за насилниците само, когато хората повярват, че това е демокрацията и, че подлостите и мерзостите са но само ненаказуеми, но и единственият път към успеха...

Ето с такива банални трикчета, бащите на “демократичното” насилие отразяват омразата от себе си и я насочват към несъгласните с тях, контролирайки и превръщайки насочената към противниците си омраза, възлагайки я за разпространение на групи хора, препитаващи се от това.  И това е цяла национална индустрия на прага на самоиздръжката, със своите ясни технологии и правила за възвръщане на инвестициите в нея, главно чрез оклеветяване на хората, неприемащи насилието и съпътстващите го престъпления за норма.  

(следва)