Понеже напоследък хуните се оказват една от основните теми в блога и се наслушах на най-невероятни интерпретации за тях, помествам описанието им от Амиан Марцелин – най-авторитетният летописец, писал някога за тях. С описанието му не искам да опровергавам или подкрепям каквото и да било от ширещите се твърдения за хуните, напротив, намирам описанието на иначе ерудирания и добросъвестен академичен авторитет Марцелин за смехотворно не само заради фантасмагориите в него, но и заради очевидните противоречия, които според мен не доказват друго освен, че хуните са пребивавали несъизмеримо повече във въображението на всезнайковците, (от които е черпил сведенията си за тях Марцелин), отколкото в заобикалящата ги реалност.

Моля, обърнете внимание на публичното пророчество, което споменава Марцелин  от древната крепостна стена на Халкедон в Константинопол за жестоките многолюдни племена, които щели да нахлуят от север през Дунава, и да причинят гибелни опустошения, преди да бъдат спрени в пеонската земя. Обърнете внимание на древността на пеоните, което показва, че в продължение на поне половин хилядолетие, въпросното публично пророчество е стряскало поне жителите на древния Византион, време, пре-пре-пре-достатъчно за превръщането му във вяра и универсална щампа за обяснение на всичко, случващо се около Дунава и най-вече на юг от него.

Четете и се наслаждавайте на това класическо описание на “предците” си, както добросъвестно е представил чутото за тях Марцелин:

 

Амиан Марцелин, XXXI, 1 

Най-сетне, когато бяха съборени старите крепостни стени на Халкедон, за да се построи от тях една нова баня в Константинопол, всред рушевините бе открит един четвъртит каменен блок, на който бе издълбан гръцки надпис в стихове, които разкриваха напълно бъдещето: „Но когато росните нимфи се наслаждават на кръшен танц из добре укрепенпте улици и когато стената, ограждаща банята, ще бъде защитна преграда, изпълнена със скръбни ридания, тогава десетки хиляди многолюдни племена, дошли от далечни краища, ще се прехвърлят с оръжие в ръка през красиво течащия Истър (Дунав) и ще причинят гибелни опустошения в земята на скитите и в мизийската равнина. Когато те навлязат в пеонска земя с налудничави надежди [за плячкосване], там ще настъпи краят на техния живот и военната стихия ще ги погълне."

Нека сега възлезем обаче към началото на злото и да покажем какви различни причини са породили избухването на тази ужасна война, която донесе толкова отчаяние и толкова страдания. Племето хуни е слабо отбелязано в старите извори. То населява земите отвъд Меотидското езеро (Азовско море) на бреговете на Ледовития океан и тяхната варварска свирепост надхвърля всякакви граници. Понеже там още със самото раждане на бебетата от мъжки пол хуните набраздяват дълбоко с нож техните бузи, за да прекъснат чрез набръчкването на наранената кожа растежа на космите в техгния зародиш. Така тези деца израстват и застаряват голобради, без каквато и да било привлекателност на своите лица, и стават подобни на евнуси. Всички те са обаче набити, имат яки крайници и едри глави с дебели вратове. А извънредно широките им и извити плещи придават на целия техен облик някаква неестественаст и безформеност. Човек би казал, че това са диви животни, изправени на два крака, или пък някои от онези чудновати и груби фигури, които капризите на изобразителното изкуство поставят да стърчат като украса по парапетите на мостове. На тази тяхна отблъскваща, ако и човешка външност отговаря и техният примитивен начин на живот. Хуните не приготовляват своите яденета върху огън и не им прибавят подправки, за да ги направят по- вкусни. Тяхната храна се състои от корени на диви растения и от полусурово месо на едно или друго животно. Те правят месото по-крехко, като го слагат за малко между бедрата си и гърба на коня. Хуните никога не живеят в къщи, които те избягват като да са гробници, от които те не се нуждаят. При тях не може да се намери даже колиба с тръстиков покрив. Те сноват и скитат из планините и горите и още от своята люлка са привикнали да понасят студ, глад и жажда. Хуните никога не стъпват в чужди къщи, освен ако не бъдат принудени от крайна необходимост да сторят това, понеже не се чувствуват сигурни под покрив. Те са облечени в дрехи, изработени от лен или от съшити самурени кожи. Една и съща дреха им служи както за у дома, така и вън от къщи. Щом веднаж са облекли една дреха, те не я свалят от гърба си, докато тя не стане на дрипи от постоянното носене. На главите си носят кръгли кожени шапки, а косматите си нозе увиват в кози кожи. Обувките им са изработени без калъпи и им пречат да се движат свободно, като ги правят неспособни да се сражават пеша. Човек би казал обаче, че те са просто заковани за конете си, които на външен вид не са красиви, но са много яки. На гърба на конете си хуните извършват всички свои работи, като понякога яздат по женски. Като живеят денонощно на гърба на коня си, те оттам и купуват, и продават, както и ядат, и пият. Така наклонени над тесните шии на конете си, те спят. [На тези „възглавници” те заспиват дълбоко и сънуват на воля най- различни сънища. Възседнали на конете си, хуните се съвещават и тогава, когато възникне някакъв важен въпрос, засягащ жизнени интереси на тяхната общност. Хуните не действуват във време на боя по заловедите на някаква царска строгост, която да ги приучи към дисциплина, а се сражават възбудени и стихийно по заповедите на племенни вождове, като при това помитат всичко, което се изпречи на пътя им. Когато бъдат предизвикани, те влизат в бой, като се построяват във вид на клин и като надават различни ужасяващи викове. Хуните са леко въоръжени с цел да постигнат бързина и изненада и също така ненадейно се разпръсват, за да предприемат атака. И макар и да не са подредени в стройни редици, те се втурват и препускайки, сеят смърт навред. Вие обаче никога няма да ги видите когато връклитат върку вала или когато ограбват неприятелския стан поради тяхната невероятна бързина. Те лесно биха могли да спечелят славата на най-страшни бойци в света поради това, че хвърлят отдалеч своите метателни оръжия, използувайки за върхове на копията си заострени кости, които те прикрепват извънредно умело [към ствола на копието]... След това те препускат в най-бърз галоп в пространството, което ги отделя от противника, и без да се страхуват за собствения си живот, те употребяват мечовете си, като се сражават в близък бой (гърди срещу гърди). И докато техните противници се боят и пазят от ударите на мечовете им, те мятат своите примки върху тях така, че връзват противника и омотават ръцете и нозете му до такава степен, че го лишават от възможността да язди или пък да върви. Никой у хуните не оре, нито пък се докосва някога до ралото, защото цялото това племе се скита и шета навред, без да има постоянни селища, без домашно огнище, без закони и без установени обичаи. Хуните винаги наподобяват на бежанци, тъй като се движат постоянно с колите си, в които живеят. В тези коли съпругите тъчат техните грозни облекла, сношават се със съпрузите си, раждат децата си и се грижат за момчетата, докато те пораснат. Никой от тях, ако бъде запитан, не е в състояние да ви каже откъде е, защото е бил заченат на едно място, роден е бил надалеч от това място, а пък е отгледан на трето място, което е още по-отдалечено. Когато сключат примирие, те са вероломни и непостоянни. Склонни са да се отметнат при най-малкия проблясък от на дежда за някаква изгода и клонят към най-големи насилия и най-бурна ярост. Подобно на безразсъдни животни, те не познават напълно разликата между онова, което е почтено и безчестно, и когато говорят, се изразяват двусмислено и измамно, защото не се чувствуват обвързани от каквато и да била религия или пък суеверие. Към златото те горят от безмерна жажда и са толкова непостоянни и толкова лесно се гневят, че често в един и същи ден се разсърдват на другарите си, без да бъдат предизвикани, и също така се помиряват с тях, без никой да ги е сдобрявал.

Това необуздано и непобедимо племе, което горяло от безмерна страст да граби чуждото, в своя поход напред стигнало с грабежи и кланета чак до аланите – някогашните масагети.

 ..............

Ето това е написал Амиан Марцелин за хуните, на чието име унгарците са кръстили държавата си. Въпреки явните нелепости в това описание, заслужава си  да потърсим и зрънцата на подобието му с днешните ни нрави. Защото навикът е втора природа и се предава от поколение на поколение.