Старшинката от МВР, когото в квартала наричаха „старшито”, още по времето на комунизма беше изначало лишен от възможността да знае какво струваше на съкварталците му неговото издигане до квартален ОФ отговорник за благонадеждността на съкварталците му. Синекурната му квартална длъжност не беше платена, но той с гордост я изпълняваше и изглежда би продължавал да я изпълнява дори и да му искаха пари за нея. Защото тя му осигуряваше усещането, че държи в ръцете си не само настоящето, но и бъдещето на съкварталците си, повечето от които живееха в града от поколения, още докато дядовците му са ръгали с геги добитъка по баирите около родното му село.

Старшито боготвореше „Народната власт”, която беше оценила природният му потенциал, поверявяйки  му съдбата на съкварталците, битието и начинанията на повечето от които зависеха от личното му благоволение и препоръки, които пишеше с разкрачен и често напускащ редовете почерк до различни институции. Най-му беше драго, когато някоя засукана съкварталка смирено му се молеше като на Господ за милост към нейния съпруг, син или дъщеря, неблагоразумно сгафили заради антинанародното си буржоазно и монархофашистко  възпитание, заради което тя горчиво се разкайваше и извиняваше. Бяха му казали, че му е поверена отговорността да бъде Прометей на нова епоха и факта, че го бяха оценили да носи факела на новото време и да учи на новия живот разюзданите градски чеда, му беше предостатъчен като доказателство за настъпване на отдавна обещаваното светло бъдеще. Затова особено внимателно следеше за неверието в бъдещето, на което се беше посветил и старателно предупреждаваше съответните органи със списък на неверниците в периодичния си отчет. 

Извечна топлина в народолюбивото сърце на Старшито му осигуряваше споменът за една от най-прелестните съседки, която до един момент обитаваше единствено розовите му сънища. Дори мечтата за близка среща с това прелестно създание му изглеждаше неуместна до момента, когато тя му дойде в къщи сам – самичка и му декларира безпомощността си, след което със сълзи на очи и хлипания се разсъблече дибидюс голичка, за да го увери в личната си лоялност и безкритичност към него и властта.

Но дори и в тази неописуемо прелъстителна ситуация, Старшито запази чувството си за дълг към народа, разбирайки, че дамата му предлага неустоим буржоазен подкуп за спасяване на сгафилият й син от изпращане в превъзпитателен лагер, където свинете похвално биваха хранени с телата на  буржоазни отрепки като него...  Опитвайки се да обясни справедливостта на обвинението срещу сина на прекрасната гола жена, Старшито без да иска предизвика обличането й, което й коства изпращане в женски превъзпитателен лагер, от който тя не се върна никога, дори когато синът й оцеля и вече успешно превъзпитан, развяваше червен байряк по манифестациите в чест на Народната власт и вярната му ОФ опора, надявайки се всуе така да върне прелестната си и готова на всичко за него майка...

След прочитането на тази измислена, не не и невъзможна  история, някой може да възрази, че Старшито не единствено от глупост, но и от истинска вяра в бъдещето е очаквал голата красавица да продължи да му предлага безвъзмездно прелестите си, и дори да изпитва влечение към него заради безрезервната му посветеност на светлото бъдеще...

Животът обаче е жесток учител, поне дотолкова жесток, че Старшито вече си е извлякъл незабравим урок и не само знае, но и непрекъснато си повтаря, че ако случайно някога времето тръгне обратно и се стигне до момента, когато прелестната жена отново се съблече дибидюс пред очите му, старшито за нищо на света няма да допусне грешката да я уверявя отново, че няма нищо по-справедливо и дори хубаво от това свинете да обядват с такива като сина й...  

Узрял и помъдрял до неузнаваемост с десетилетията, Старшито усети чак в дълбините на бездънното си девствено съзнание, че макар и само въображаем, единственият шанс да се върне ситуацията с голата прелестна мадама пред него е, да се върне отново времето на съветската окупация на България...

Старшито  погледна часовника си и мъдро съобрази, че в момента противниците на паментика на съветската армия имат митинг за премахването му. Това го накара да закрачи бодро към него, за да го пази от набезите на неразумните омразни юроди, които безсрамно му отнеха благородното задължение да превъзпитава буржоазните отрепки.  "Мамка им и свине!" - му подсказа пренаселеното с домашни животни аграрно съзнание, останало неподвластно на градския бит и понятия, въпреки половинвековното му формално пребиваване между тях.

В тълпата пред пред паметника Старшито съзря внуците на някогашната гола красавица и с тържествуващо злорадство си даде сметка, че въпреки селския си произход, той все още е фактор в живота на гражданите, чиито бит и разбирания продължаваха да го възмущават както и в зората на неговото огражданяване.   Някогашната му обществена дейност надигна у него топла приятна вълна на задоволство, когато си даде ясна сметка, че без неговото благоволение, внуците на красавицата никога няма да разберат как баба им е била гола и изцяло на разположение на вярата в светлото съветско бъдеще...