Западна Тракия – дали да остане българска, или да се даде на гърците – този е проблемът пред Великите сили. Надделяват британците, мъмрят американците, че си пъхат носа в чужди работи, и така българската област изцяло я получава Гърция.

Основната задача на българското правителство и дипломация след сключването на Солунското примирие е подготовката за преговорите в Париж по мирния договор, където българската делегация трябва успешно да защити териториалните интереси на страната, в това числи и да гарантира излаза й на Бяло море.

Беломорският излаз на България не е прищявка, нито амбиция, а жизнена необходимост за развитието на страната от Освобождението насам.

 Лишена от пристанище на Бяло море, през което минава естественият и най-кратък свободен път за средиземноморския свят, България е била принудена десетилетия наред да изгражда обиколни пътища през Черно море, което затруднява и допълнително оскъпява нейния външнотърговски обмен и развитие. В постигането на тази задача българската делегация особено много разчита на подкрепата на САЩ. Изпълняващият длъжността държавен секретар Франк Полк, който замества Уилсън след заминаването му за Вашингтон с Версайлския договор, на 26 юли 1919 г., телеграфира следното: „Настоящите американски делегати единодушно са препоръчали Западна Тракия да остане владение на България, за да й осигури излаз на Бяло море". В същата телеграма се съобщава, че британските, френските и японските делегати силно поддържали гръцките искания за Западна Тракия.

Още преди изготвянето на Ньойския договор полк. Шарл Анри, съглашенски комисар в България, изпраща на 28 март 1919 г. до министъра на външните работи на Франция Етиен Пишон доклад, в който се настоява, да не се отнема Тракия от България, за да се запази френското влияние в тази страна. Така разсъждава не само френският полковник Анри, такава е позицията и на сънародника му Кретиен - командващ окупационните войски в България. „България - казва той в писмо до командващия съглашенските войски на Балканите - трябва да бъде наказана - но особено важно е за българския народ, който изпитва безкрайно доверие към великите сили, да не се види ограбен откъм земи, населени с българи." В доклада си полк. Анри, който предварително обявява, че не е никакъв българофил, заявява категорично:

 „Въпросът за Тракия е този, който в настоящия момент най-много вълнува българите. Аз вярвам, че те ще понесат по-леко загубите на другите техни територии, но виждат в излаза на Бяло море едно необходимо условие за техния живот. Да се откъсне от българите една област, така жизненонеобходима за тях, за да се даде на Гърция, която няма от нея никаква полза, ще означава за българите една непоносима неправда".

Въпреки отделни трезви гласове и във Франция, и в Англия, френската и британската дипломация поддържа изцяло гръцките искания.

На 18 август 1919 г. министър-председателят на България и ръководител на българската делегация в преговорите за мир в Париж Т. Теодоров отправя чрез Панаретов лично писмо до президента Уилсън. На 25 ноември с.г., два дни преди подписването на Ньойския договор, Панаретов изпраща рапорт от Вашингтон, в който уведомява своя министър-председател за водените разговори с държавния секретар на Съединените щати и за американската позиция по българския излаз на Бяло море:

„Мимоходом запитах господин Лансинг - добавя българският дипломат в същия си рапорт - как стои въпросът за Тракия и за един излаз на Егейско море за България? Той ми каза, че за излаз Съединените щати ще настояват положително и няма да отстъпят от становището, което са заели на конференцията за мир в Париж.

На 28 август имах втора среща с него и той ми потвърди съобщенията във вестниците от Париж, че Съединените щати били предложили компромис относно Западна Тракия в смисъл, щото едната й част да се даде на Гърция, а другата да се интернационализира, така че България да придобие излаз на Егейско море при Дедеагач. Казах му, че такова едно решение е съвършено незадоволително и вредително за България, че въпросът не е само за един Дедеагач, а за плодородна територия, по право принадлежаща на България и пр. То е незадоволително и за нас - ми каза той - и ние не бихме го взели, ако зависеше само от нас. Другите четири сили във Върховния съвет са тъй враждебно настроени против България, че ако ние не се съгласяхме с един компромис, България щеше да загуби даже това, което се мъчим да й осигурим. Тя щеше да загуби всичко.

Именно за да се попречи на целта на враговете на България да я ограбят още повече, Съединените щати са настояли да участват в преговорите за мир с нея, макар и те да не са воювали с нея".

Държавният секретар, както твърди Панаретов, допускал, че имало вече някакво споразумение между Италия и Гърция за отстъпки на Гърция в Мала Азия в полза на Италия и той се съмнявал дали Италия ще поддържа България по въпроса за излаз на Бяло море.

Българският дипломат във Вашингтон споделя общото мнение на първите хора там по отношение на готовите вече за подписване текстове на мирния договор с България:

„Разпоредбите на мирния договор с България са незадоволителни, защото са диктувани от страх и омраза и поради това Америка не е могла да направи повече за България. Тези разпоредби ще трябва да се поправят и повторно разпоредят и това Лансинг вярва, че може да стане чрез Лигата на народите. От тона на гласа му човек лесно можеше да разбере, че той не се възхищава от работата на Парижката конференция. Мнението на Лансинг е, че Лигата на народите е малко утешителна за нас, онеправданите от конференцията, защото, както стоят сега работите, никой не може да предскаже доколко ефективна ще бъде тя занапред. Във всеки случай, според моето схващане, добре е Съединените щати да останат в тази Лига, защото само тогава може да има за нас лъч на надежда за някакво поправяне на нашите онеправдания... Лесно е да каже човек: По-добре тогава Съединените щати да се откажат да подпишат мира и да се оттеглят от съвещанията. Мъчно е да се допусне, че такова едно действие ще излезе по-полезно за нас, защото другите държави можеха да ни наложат такъв мир, какъвто им се ще, без оглед на (становището) на Съединените щати. Последните, ако говорим точно, нямаха и право да се месят в условията на мира, тъй като не воюваха с нас и не подписаха примирието".

Застъпничеството на американската делегация в полза на България по въпроса за излаза й на Егейско море забавя изготвянето на проектодоговора за мир с цели два месеца. Накрая се приема едно компромисно решение: Западна Тракия да се отстъпи на Главните съюзни и сдружени сили, а не на Гърция, за да има България възможност поне за икономически излаз на Бяло море през неутрална територия. Това право на България за икономически излаз на Бяло море е отразено и в приетия окончателен текст на Ньойския мирен договор.

Член 48 от подписания в Ньой договор за мир гласи:

„България се отказва в полза на Главните съюзни и сдружени Сили от всички свои права и титри върху териториите на Тракия, които принадлежат на българската монархия и които, намирайки се отвъд новите граници на България, както те са описани в чл. 27, сега не са дадени никому.

Главните съюзени и сдружени Сили се задължават да се гарантира свободата на икономическите изходи на България на Егейско море."

Българският излаз на Бяло море се оказва неразривно свързан със съдбата на Западна Тракия. А по този въпрос позициите на великите сили и на техните съюзници от Балканите не съвпадат с българските права и интереси.

На 18 февруари 1920 г. Министерският съвет взима решение министър-председателят и министърът на външните работи на България да посетят лично представителите на Великите сили от Съглашението и да им заявят, че слуховете, които се разпространяват за отстъпването на цяла или на част от Западна Тракия на Гърция, тревожат силно общественото мнение и правят положението на правителството извънредно трудно.

„На всички тях заявихме - отбелязва в паметна бележка министърът на външните работи Маджаров, - че когато министър-председателят подписа договора за мир в Ньой, убеждението на всички бе, че отнетата от България Тракия, не ще се даде на Гърция, а ще се управлява от някоя Велика сила или от Обществото на народите като независима или автономна държава; че това си положение тя ще запази поне до тогава, докато се извърши един плебисцит и се узнае истинското желание на населението. Ако не беше това убеждение, българското население щеше да напусне Тракия, защото то не може да понесе един гръцки режим. В мирния договор е предвиден един свободен търговски излаз на България на широко море, но с настаняването на Гърция на тракийския бряг това постановление на договора се прави съвсем илюзорно. България по никой начин не може да има търговски излаз през гръцка територия. Но Тракия не може да се даде на Гърция и по причина на етнографията. Гръцкото население и след завръщането на бежанците пак остава в малцинство и не само по отношение на цялото население, но и по отношение само на българското. Един договор, който ще затвори най-нужната врата на една държава, не може да бъде траен. Ако Западна Тракия се предаде на Гърция, това ще означава ново дразнене на българския народ и ново раздрусване на Балканския полуостров. Такова разрешение на въпроса ще накара сегашното българско правителство да прибегне до крайни мерки: да напусне властта и да остави Съглашенските сили отговорни за печалните последствия. Болшевизмът стои на вратата ни и той ще използва всяко злощастие на народа ни, за да простре своята ръка и върху Балканския полуостров...

Представителите на Съглашенските сили признаха пред нас основателността на дадените аргументи и обещаха да ги съобщят телеграфически на своите правителства".

Като продължение от Парижката мирна конференция в Сан Ремо от 19 до 26 април 1920 г. се провежда конференция на Върховния съвет на съюзниците, които трябва да се занимаят с разрешаването на близкоизточния въпрос. На тази конференция се поставя и въпросът за съдбата на Източна и Западна Тракия, за които Гърция предявява настоятелни претенции. Американската теза за създаване на една независима цариградска държава с хинтерланд до линията Мидия-Енос с малка ректификация на запад в полза на България среща силната опозиция на британските делегати. Президентът Уилсън продължава да поддържа становището, че територията на запад от линията Мидия - Енос трябва да се включи в пределите на България. Английските делегати настояват Тракия да се предаде на Гърция, а Цариград да се остави на Турция. Английският премиер министър, който доминира над конференцията в Сан Ремо, се противопоставя остро на политиката на президента Уилсън за намесата му в европейските работи. Нагласата на общественото мнение във Франция е от Западна Тракия да се създаде една автономна независима държава.

България не е поканена да вземе участие на конференцията в Сан Ремо, въпреки че там се разисква въпросът за съдбата на Западна Тракия, с който е свързан и обещаният й в чл. 48 на Ньойския мирен договор икономически излаз на Бяло море.

След оттеглянето на американската делегация от европейските дела конференцията в Сан Ремо решава: Западна Тракия да се даде на Гърция На втората конференция в Лозана, която се провежда от 23 април до 24 юли 1023 г. въпросът за икономическия излаз на България на Бяло море въобще не се поставя на разисквания. За да постигнат компромис между Гърция и Турция, великите сили жертват българските интереси, погазвайки взетото вече от тях решение по силата на чл. 48 от Ньойския договор за правото на България да получи икономически излаз на Бяло море.

 По БГ История, Стоян Райчевски – С. М.

ТУК

ПРОЧЕТЕТЕ СЪЩО:   СИМЕОН РАДЕВ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ИЗЛАЗ НА БЯЛО МОРЕ