Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.11.2017 08:23 - Реквием за една страна
Автор: strannica Категория: Политика   
Прочетен: 4712 Коментари: 3 Гласове:
10

Последна промяна: 07.11.2017 08:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 На другия ден след екзекуцията на регентите и министрите мнозина софиянци виждат един от екзекуторите, Фердинанд Козовски, демонстративно да разхожда из центъра на града ботушите на убития княз Кирил. Няколко години по-късно същият този Козовски ще стане председател на Народното събрание и ще задържи поста си цели 15 години.

image
14 септември 1943. Акад. Богдан Филов, братът на покойния цар Борис Трети княз Кирил и генерал Никола Михов /от ляво на дясно/ полагат клетва пред Народното събрание като регенти на малолетния цар Симеон.

dnevnik.bg


Целите на "Народния съд"

На 1 октомври 1944 г. ЦК на Българската комунистическа партия изпраща следното писмо до Георги Димитров, който по това време се намира в Москва:

"Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекушави съюзници по повод революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдии и чистката ще тръгне по законни пътища. Работата ще се провежда внимателно."

Какво има предвид авторът на писмото, вероятно злополучният Трайчо Костов, под фразата "чистката ще тръгне по законни пътища"? Ден по-рано Министерският съвет е приел наредба-закон, с която се урежда създаването на т.нар. Народен съд. Според заглавието на наредбата този извънреден трибунал трябва да съди "виновниците за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея".

Наредбата е категорична кои са "виновниците". В чл. 1 се казва, че това са: министрите във всички правителства от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г.; всички депутати от XXV народно събрание; "други граждански или военни лица". Последната, на пръв поглед твърде обща формулировка, трябва да узакони убийството на регентите, ако те се завърнат от Москва, където са изпратени почти веднага след 9 септември, а също и на висшите военни, които в този момент са на фронта.

Народният съд не е прецедент за Европа след края на Втората световна война – подобни трибунали действат и във Франция, Белгия, Гърция, Дания и т.н. И въпреки това българският случай е уникален. Първо, по това, че когато започва да действа, войната все още не е приключила, България е окупирана от чужда армия и управлявана от чужда столица.

И второ, по това, че броят на съдените и осъдените е необикновено висок за страна, която до 1944 г. не взема почти никакво участие във военните действия: повдигнати са обвинения на почти 11 хиляди души, от които осъдени на смърт са над 2700, а на доживотен затвор – над 300.

Дори да се оставят настрана фактите, че Народният съд действа във време на война под диктата на външна сила, че a priori приема обвиняемите за виновни и че погазва няколко текста от конституцията и съдебното законодателство на страната, неговото съществуване е изцяло престъпно дори само по смисъла на целите, на които служи.

Те се свеждат до три: публично да се унижат и убият водещите обществени лица на страната; да се открадне по законен ред техният имуществен и символен капитал; и най-страшното – българският народ да бъде натоварен с вина като съучастник в кървавото учредяване на комунистическата власт.


Димитров диктува историята от Москва

Сред книжата на първи и втори състав на Народния съд, наскоро публикувани в интернет от Централния държавен архив, се открива един изключителен документ.

В началото на януари 1945 г. Георги Димитров изпраща по Трайчо Костов инструкция до главния обвинител на Народния съд Георги Петров. Димитров властно чертае линията, която народният обвинител трябва да следва в изявите си, както и фактите, които трябва да избягва. Освен инструмент за вмешателство в работата на съда тези две страници представляват и един от първите актове по пренаписване на историята от страна на комунистическата партия. Догмите, които Димитров диктува от Москва на своето съдебно аташе в България, ще станат за следващите петдесет години догмите на официалната българска историография.

Каква линия трябва да следва Георги Петров?

Първо, Петров трябва да представи периода от 1941 до 1944 г. като период на робство и терор върху българския народ, осъществявани от "хищническото лице на немско-фашисткия империализъм". Съответно окупирането на страната от Червената армия трябва да се представи като "освободителна мисия" и "мощен тласък на всенародното движение, което доведе до сриването на противонародния режим".

Димитров е наясно, че всяко свързване между болшевизма и нацизма ще увреди тезата му. Затова и той изрично диктува на Петров да внимава да не би някой да спомене, че в началото на войната Хитлер и Сталин са били съюзници; че на 26 октомври 1940 година съветското посолство е отправило официална покана към правителството на "фашиста" Богдан Филов за сключване на договор за приятелство и сътрудничество; и че когато България става част от Тристранния пакт, Молотов според дневника на Филов само промърморил, че руснаците смятали Балканите за своя зона на влияние.

Вторият пункт, по който трябва да настоява Петров, е, че по време на войната в България се е разгърнало широко антифашистко движение и че то е било безмилостно преследвано от страна на властта.

За да укрепи този пункт особено в неговата втора част, Димитров ще пусне в действие цялата пропагандна машина на властта: седмици наред вестниците на ОФ ще публикуват върху първите си страници снимки на обезобразени трупове и отрязани глави, за които ще се твърди, че са на партизани и ятаци; ще бъдат освен това издирвани майки, сестри и съпруги на загинали преди 9 септември и тези клети жени ще бъдат принуждавани да изливат мъката си в мастити писма до народните прокурори и съдии (по-надолу ще дам за пример едно такова писмо).

Третият пункт в диктовката на Димитров отговаря на тезата, че през 1941 г. България е станала съюзник на нацистка Германия в името на своето национално обединение. Грижата за българите в Беломорска Тракия, Северна Добруджа и Македония трябва да бъде представяна пред Народния съд като... предателство и "великобългарски шовинизъм". Охулването на националния ни идеал става под портретите на Левски и Ботев, окачени специално за случая във всяка от залите на Народния съд.

Цялата тази казуистика, разбира се, не просто трябва да унижи обвиняемите. Тя трябва да постигне и нещо повече: да представи комунизма, който и като идеология, и като практика не е особено популярен в страната, като естествена историческа съдба на българския народ. Тези, които доскоро са били преследвани като терористи, трябва за няколко месеца решително да се преобразят на освободители.

"Присъден в полза на държавата целият му имот"

Тази фраза е повторена точно 170 пъти в бр. 115 на Държавен вестник от 1945 г. 170 пъти! Става въпрос за имуществото на осъдените от първи и втори състав на Народния съд регенти, министри, депутати и военни. Като се прибавят конфискациите, извършени от другите единадесет състава на съда, като се прибавят и хилядите случаи на неузаконено мародерство, общата сума на движимото и недвижимото имущество, което преминава в ръцете на новата власт, е огромна. Сякаш основната задача на Народния съд е тази – да се извърши узаконен грабеж от най-заможните български граждани.

Понеже Търновската конституция изрично забранява (чл. 75) имуществото на осъдените да бъде конфискувано, грабежът трябва да бъде добре подготвен от вече спомената наредба-закон за Народния съд. Без да е специалист по право, човек може лесно да забележи, че ако изобщо за нещо тази наредба се стреми да бъде издържана и подробна – това са условията и процедурата по конфискация. От всичко на всичко 16-те члена, които тя съдържа, повече от една трета се занимават с имуществото на осъдените.

Граби се не само имущество. Заедно с него се грабят и символите на властта и влиянието. Като че ли обществената кариера на новия комунистически елит започва съвсем буквално със стъпване в обувките на стария. На другия ден след екзекуцията на регентите и министрите мнозина софиянци виждат един от екзекуторите, Фердинанд Козовски, демонстративно да разхожда из центъра на града ботушите на убития княз Кирил. Няколко години по-късно същият този Козовски ще стане председател на Народното събрание и ще задържи поста си цели 15 години.

По старателното организиране на кражбата личи, че очакванията за печалба са големи. Но дали те винаги са такива? В делото на министър-председателя Иван Багрянов като по чудо е оцелял един лист, който тихо се надсмива над низостта и човешката глупост. Когато поредната шайка грабители нахлува в дома му в Разград, тя като че ли остава с празни ръце. С особен яд бирникът е написал, че запечатва дома на обвиняемия, а също и гаража му, където се мъдри автомобил "Форд" "с прогнил плат на кьорюка, без акомулатор... всички гуми разсипани" (запазвам оригиналния правопис).


Обвиняемите

Когато се опитваме да видим процесите, организирани от Народния съд, автоматично, може би най-вече заради необходимостта от контраст с комунистическото зло, си представяме обвиняемите като красиви мъченици, които до последно устояват правата на демокрацията и свободното слово. Снимковият материал и множеството документи, които отскоро са достъпни публично, ни разкриват една по-различна и по-сложна картина.

Онова, което на пръв поглед прави впечатление, е, че никой от тези мъже, между които има редица изтъкнати юристи, не оспорва публично легитимността на Народния съд. Напротив, общото впечатление е за желание да се сътрудничи, за вяра ако не в безпристрастието, то поне в обективността на съдиите. "Вярвам, че уважаемият Народен съд ще бъде справедлив...", "Нямам какво повече да кажа, моля само за справедлива, макар и строга присъда...", "Оставям се на справедливостта на народа, който съдът представлява..." - това са най-честите последни думи на обвиняемите.

Другото, което прави впечатление, е липсата на общностно чувство между обвиняемите. Те не си помагат, не се застъпват едни за други, не се държат като съюзници срещу комунистите, но всеки е някак сам за себе си и ако е възможно, се опитва да пренесе отговорността върху друг и особено върху паметта на мъртвия цар Борис. "Държат линия на отричане, на стоварване всички криви дърва върху царя...", пише до Георги Димитров очевидно подразненият от поведението на обвиняемите Трайчо Костов.

Изобщо виждаме върху лицата на обвиняемите особен вид изненада от това, което им се случва. То като че ли не им е съвсем ясно или те не искат да го приемат в цялата му грозна буквалност. Действителността около тях ги обърква, тя им прилича на съд, говори им като съд, притежава цялата материална среда на един съд и все пак не е съд. Те усещат, че това, в което участват, е сложен политически спектакъл, в чийто край ще бъдат убити, и все пак се надяват на хепиенд и помилване.

Ето го например Богдан Филов. Той вече не е онзи Богдан Филов, който суетно брои в дневника си колко пъти Рибентроп ще го хване под ръка, а един уморен, оклюмал, като че ли тежащ на самия себе си човек. Той, както изглежда, разбира, че няма да бъде пощаден, но все пак отговаря на всички обвинения подробно и с много достойнство, борейки се ревниво като някогашния археолог, който е бил, за доизясняване на факта и на детайла.

Ето го и писателя и инвалид от войните Тодор Кожухаров, когото някакъв побеснял стражар убива с удар от пистолет в главата още на излизане от Съдебната палата, защото дръзко извиква "Не плачете за нас, а за България..." и после запява химна "Шуми Марица". Толкова по-силен ни изглежда разказът за този край и затова, защото същият човек два дни по-рано рухва пред съдиите, разкайва се, задето е подкрепял линията на сближаване с Германия, и за да изтъкне колко много обича руската култура, посочва, че и двата му литературни псевдонима – Щабс-капитан Копейкин и Федя Чорни – са руски.


Народът съди?!

По отношение на прокурорите и съдиите цялата грижа на Георги Димитров е да се открият хора, които ще изпълняват ролята си безмилостно. Процедурата по техния избор гарантира, че те ще бъдат "от нашите". Посочват ги областните комитети на ОФ, след което с доклад ги назначава министърът на правосъдието. В наредбата за Народния съд не се упоменава изрично, че те трябва да имат юридическо образование. Ако имат – добре; ако нямат – още по-добре.

Въпреки тези мерки обаче процесът срещу регентите, министрите и депутатите не тръгва така, както Димитров предвижда. Първоначалната пропаганда е създала у хората донякъде негативно отношение към обвиняемите; този ефект обаче бързо се загубва, защото обвинителите проявяват уважение към онези, срещу които говорят, дават им често думата, изслушват ги. "Има меко пипане", ще каже по този повод малко след началото на процеса Георги Чанков, едно от видните лица в ЦК по това време.

Другият фланг от народни обвинители и съдии, на който Димитров особено разчита, е флангът на скърбящите. Преди да започне работата на Народния съд, Димитров се е разпоредил да бъдат открити близки на загинали партизани, ятаци и политически затворници. Те трябва да повлияят със скръбта си върху работата на съда, поради което и биват редовно струпвани пред съдебните зали. И наистина някъде този трик успява. В Плевен при въвеждането и извеждането на обвиняемите избухват безредици и войската трябва да се намеси; в такава ситуация, разбира се, съдията предпочита да претупа процеса и бързо да издаде смъртна присъда, отколкото сам да пострада в хаотичното насилие.

Другаде трикът не успява и в скръбта проличава повече човещина, отколкото желание за мъст. Едно писмо от 30 януари 1945 г. до Първи и Втори състав на Народния съд, чийто адресант са майки, сестри и съпруги на убити партизани от Добружда, добре показва по-сложните чувства, които изпитват тези хора. От една страна, те наричат с всякакви силни епитети обвиняемите: "убийци", "предатели", "Юда Искариотовци" (sic!) и пр. От друга страна обаче, краят на писмото е красноречив, че смъртта на обвиняемите няма как да им върне убитите: "Не, ние не искаме смъртта ви, убийци..."

В крайна сметка решението за присъдите няма да бъде взето нито в съдебните зали, нито пред тях. Ще бъде взето в Москва, от Георги Димитров и съветската върхушка. То ще бъде обаче приписано на българския народ. Тези над 3000 присъди, голяма част от които смъртни, ще бъдат инструментът, с който комунистите ще задължат съвестта на България.


Реквием за една страна

Било 1 февруари 1945 г. Четвъртък. Денят бил студен. Пред Съдебната палата в София се били струпали много хора, за да чуят по говорителя присъдите срещу регентите и бившите министри. Мнозина гледали надолу, съвсем мълчаливи.

Разказват, че когато започнали да четат имената на осъдените, от някакъв прозорец наблизо тихо зазвучал "Реквиемът" на Моцарт. Не било ясно дали за осъдените, дали за съдиите или може би за всички. Звучал дълго.

Вечерта на 1 срещу 2 февруари смъртните присъди били изпълнени в Орландовци, близо до гробищата. Зарили 150 души в няколко трапа, издълбани от падналите бомби. Зарили ги със сгурия. Преди това ги ограбили.
 




Гласувай:
10



1. germantiger - Ще го препратя на няколко мои познати, за жалост твърде малко са заинтересованите
07.11.2017 08:57
СИЛЕН ПОСТИНГ И СЕРИОЗЕН ПОСТИНГ!

Както често казвам/пиша с - КОНКРЕТИКА, не с лаладжийство.

Браво за труда, за спомена и за позицията.

Лично моя прадядо е убит без съд и присъда с незнаен нейде гроб от кому онанистите, а дядо ми е съден от "народния съд", докато германската фамилия на родата ми е сменена от Gottlieb на Боголюбови.

Мразя комунягите и съжалявам, че след 10 ноември 1989 г. ВИНОВНИТЕ сред тях не бяха съдени и ЕКЗЕКУТИРАНИ, трябваше да бъдат убити виновните кому онанисти, но това нямаше как да стане защото си спретнаха собствено театро уж като преврат.
цитирай
2. didanov - жалко но е истина
07.11.2017 15:18
и това е черно петно върху българската история и българските комунисти.
Но след 9.09 .1944г. загива само половината "цвят" на нацията.....защото "другата половина" е загинала вече след 9.06.1923 (око за око, зъб за зъб)
цитирай
3. germantiger - ...
07.11.2017 22:48
didanov написа:
и това е черно петно върху българската история и българските комунисти.
Но след 9.09 .1944г. загива само половината "цвят" на нацията.....защото "другата половина" е загинала вече след 9.06.1923 (око за око, зъб за зъб)


Но грешиш, защото ако е око за око и зъб за зъб ще рече престъплението започва по царско време, но не е така - защото престъплението започва 1923 г. не с престъпление на властта, а с престъпление на комунягите които ПЪРВИ, ПОВТАРЯМ ТЕ ПЪРВИ започват с "възстанието", така че не е око за око и зъб за зъб. А атентата в св. Крал?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: strannica
Категория: Други
Прочетен: 1499688
Постинги: 440
Коментари: 1501
Гласове: 8985