Коледа беше прекрасно време в Бруклин. Празникът беше във въздуха дълго преди да дойде. Първия сигурен знак за това бяха витрините на магазините. Трябва да сте дете, за да усетите чудото на коледните витрини, пълни с кукли, шейни и играчки. И цялото това чудо беше безплатно за едно момиченце на име Франси. Колко вълнуващо беше за Франси да върви по улицата и да види следващия магазин, готов за Коледа.  Измитата блестяща витрина беше пълна с памук, за да изглежда като сняг. Върху този памучен сняг бяха кутиите, пълни с кукли със златни коси, и други кукли, които Франси харесваше дори повече, техните коси с цвят на тъмно кафе, с много мляко в него,  с дълбоки сини очи, които гледаха право в сърцето на малкото момиченце. (Франси никога не беше имала такава кукла. Нейната кукла беше малка и струваше 5 цента). Следваха шейните за пързаляне в снега. Една от шейните беше с нарисувано цвете, тъмно синьо цвете с ярко зелени листа. Шейните имаха също и чудесни имена, изписани върху тях – Роза, Магнолия, Снежния Крал, Летецът. Франси си помисли, че ако имаше една от тях, никога не би молила Бог за нищо друго през живота си. Имаше и други красиви играчки по витрините. И Франси се чувстваша отмаляла от гледането на толкова много чудесни неща и от усиленото мислене за тях.

Седмица преди Коледа, елхите започваха да пристигат в квартала на Франси в Бруклин. Продавачите на елхите ги ограждаха с въжета по дължината на улицата. Те нареждаха елхите до въжетата и ги продаваха на хората, които искаха да ги купят. Цял ден продавачите вървяха нагоре и надолу по техните малки улички от елхи. Въздухът наоколо миришеше остро на зелените клони, мирисът на Коледата. Малко хора спираха да си изберат елха. Молеха продавача да им я запази за деня преди Коледа. Тогава те щяха да я отнесат в къщи и да я отрупат с оцветена хартия,  стъклени топки и светлини. Някои хора спираха да запитат за цената на елхите. Но повечето хора идваха просто да погледат елхите, да ги докоснат или да си отчупят малко клонче, за да усетят прекрасния му мирис. Въздухът беше наситен със свежия мирис на елхите. Бедната малка уличка на Франси беше истински прекрасна за няколко дни.

Имаше жесток обичай в тази част на Бруклин. Той се отнасяше до елхите, които не бяха продадени до полунощ в края на Бъдни Вечер. Обичая беше продавачите да раздадат непродадените елхи на децата, но да се сдобиеш с елха не беше лесно. Продавачът хвърляше елхата на детето, което я искаше. Ако детето успееше да я хване без да я изтърве, я отнасяше в къщи. Но ако я изтървеше, губеше шанса си за безплатна елха.

Преди полунощ на Бъдни Вечер, децата се събираха около непродадените елхички. Мъжете хвърляха елхичките една след друга, започвайки с най-голямата. Много деца се опитваха да хванат елхичка, но само най-силните, здрави момчета се опитваха да хванат голяма елха. По-малките деца чакаха за по-малки елхички. Най-малките дечица чакаха за най-малките елхички. Те пищяха от щастие, когато успееха да хванат Коледна елхичка.

Тази Коледа Франси беше 10 годишна. Братчето й Нили беше на 9. Майка им се съгласи да направят първия си опит да спечелят безплатна елхичка. Франси беше направила избора си още през деня. Тя беше стояла целия следобед загледана в елхата, надявайки се, че никой няма дя я купи. За нейно огромно щастие, елхата беше все там и в полунощ. Това беше най-голямата елха, висока повече от 3 метра. Цената й беше толкова висока, че никой не си беше позволил да я купи. 

Продавачът взе тази голяма елха и се приготви да я хвърли. Преди Франси да може да каже нещо, едно голямо момче, 18 годишно, пристъпи напред. То поиска мъжът да му хвърли елхата. Мъжът не хареса  безцеремонността на момчето. Той се огледа и запита: “Друг иска ли да опита късмета си?”. Франси пристъпи напред: “Аз, господине.” Мъжът се засмя. Същото направиха и децата,  а и няколкото възрастни, събрани да се забавляват.  

- Давай – каза мъжът – но ти си твърде малка – добави той. Франси възрази:

- Аз и брат ми не сме малки заедно – тя издърпа Нили напред. Мъжът погледна двете деца, едно слабо момиченце на 10, което изглеждаше недохранено, и едно слабо момченце със светла коса и кръгли сини очи.

- Двама да хващат не е честно – извика голямото грубо момче.

- Затваряй си устата и мини назад – каза му продавачът  - Тези две деца чакат отдавна. Те ще се опитат да хванат  тази елха.

Останалите хора чакаха на опашка, която изглеждаше като пътека. Франси и Нили стояха в единия й край. Мъжът с голямата елха стоеше на другия й край. Мъжът вдигна ръце да хвърли голямото дърво. Той забеляза колко дребни изглеждаха децата. В този момент той изгуби дъх  във вътрешна борба със себе си “О, да!” – помисли си той. “Защо просто не им подаря елхата, да им  кажа: “Честита Коледа”, и да ги пусна да си ходят. Елхата вече не струва нищо за мен, твърде късно е, за да я продам тази година, а няма как да изтрае до следващата година”. Децата гледаха продавача как стоеше така  в момента на размисъл. Но той си каза отново: “Ако го направя, всички останали ще очакват да им дам безплатна елха, а следващата година никой няма да купи елха от мен. Те всички ще очакват да им раздам елхите си безплатно. Но аз не мога да си позволя  такова нещо, защото трябва да мисля за себе си и за собствените си деца."

Мъжът взе решението си. “Ох, по дяволите, светът не свършва с тези две деца. Те ще трябва да разбират, те имат да се учат да наказват и да бъдат наказвани. Господи, толкова наказания трябва да изтърпяваме на този свят.” Той хвърли елхата с всичка сила. Докато хвърляше, сърцето му крещеше: “това е мръсен, грешен, въшлив свят”

За малка част от секундата, времето и пространството бяха изгубили значение за Франси. Светът изглеждаше като нещо тъмно и ужасно, което летеше през въздуха срещу нея. Елхата блокира всеки спомен от нейния живот. Нямаше нищо, нищо друго, освен сладка, миришеща тъмнина. И нещо, което растеше все по-голямо и по-голямо, докато връхлиташе отгоре й. Франси почти почувства как дървото ги удари. Нили падна на коленете си. Но тя го дръпна нагоре жестоко преди той да успее да падне съвсем. Причу й се и мощен свистящ звук, докато дървото спираше движението си в тях. Всичко беше тъмно, зелено и бодливо. След това Франси почувства болка от едната страна на главата си, където дървото я беше ударило.

Когато няколко от по-големите момчета издърпаха елхата, видяха Франси и брат й стоящи прави и хванати за ръце. Кръв се стичаше по лицето на Нили. Но Франси и Нили се смееха. Те бяха спечелили най-голямата елха. Някои от момчетата крещяха “Страхотно.” Някои ръкопляскаха. А продавача крещеше: “А сега, пръждосвайте се по дяволите с елхата си, проклети, въшливи деца.” Франси имаше нейните груби думи като тези през целия си живот. Такива думи нямаха специално значение за нея или за останалите хора на улицата. Грубите думи идваха от хора, които владееха малко начини да изразят чувствата си. Такива думи можеха да означават много различни неща. Зависи от начина, по който са казани. И от тона на изреклия ги. Затова сега, когато Франси чу продавача да нарича нея и Нили проклети въшливи деца, тя се засмя. Тя знаеше, че той в действителност казва: “Довиждане, Бог да ви благослови.”

От Вишничка: