Веднъж се връщах в Хелзинки от Стокхолм със самолет. Вече си затягах предпазния колан, когато един мъж, останал без дъх, се тръшна на седалката до мен. Качил се бе в последния момент. Неопределена въз­раст, среден на ръст и добре облечен. Лицето му бе с цвят на сушена риба, а зализаната коса приличаше на чер лак. В отговор на повторното напомняне на стюардесата да затегне колана той само сви кокалестите си рамене и каза на английски:

-  Никога не съм го използувал, не смятам да го из­ползувам  и  сега.  Искам  да  се чувствувам  винаги  сво­боден човек.

После се обърна към мен и поиска да узнае името ми, професията,   възрастта,   имам  ли  семейство,   домашния ми  адрес,  номера  на  обувките,  здравословното състоя­ние и  размера  на  приходите.  Казах му името си, но­мера  на  обувките,  професията   и нищо повече. Той направи гримаса и каза, че презира хората, които съзнателно скриват фактите за  себе си.  Например той  ня мал тайни от мен.

-  От Хелзинки ли сте? - попита.

-  Нещо повече, там съм роден.

-  Чудесно. Значи можете да ме информирате за вашата  столица, никога  не съм бил там.  Има ли театри в Хелзинки?

-  Да, около десетина.

-  А опера?

-  Има една.

- Добре. Предполагам, че има  и затвори.

-  За съжаление, два:  арест и затвор.

-  Защо трябва да съжалявате? Лично аз се радвам, че има и театри, и затвори в Хелзинки. Това означава, че  Финландия  не е изостанала  страна.  Въпреки че не сте много приказлив,  все пак  бих искал  да  ви задам няколко въпроса.

-  Нали ви казах вече номера на обувките си.

-  Казахте ми го. Казахте ми също и името си, и про­фесията. Вашето име не ми говори нищо, а от профе­сията  ви  разбирам,  колко  получавате  месечно.  Прихо­дите ви са смешно малки. Човек с такава мизерна за­плата не може да си позволи да има семейство, да не говорим за собствен  апартамент.  Правилно ли  мисля?

-  Решете това сам. Да не сте ясновидец?

-  О, нещо повече, много повече. Виждам и чувству­вам  ясно нещата,  много по-дълбоко,  отколкото много хора, които работят под мое ръководство. Мога да чета и във вашата душа. Смаян сте, но не сте човекомразец. Готов сте да помогнете на ближния. Затова ви моля за помощ.

-  Ако  мислите, че ще  ви дам  пари  назаем,  греши­те - казах решително. - А ако искате парашут, обър­нете  се към  щурмана  или  стюардесата.

-  Ха,  вие  сте  необичайно  приказлив!   -    възкликна бъдещият посетител на Хелзинки, потупвайки ме фамилиарно по гърба. - Романтик ли сте или реалист?

-  Романтик  съм   в   съня   си,   останалото  време   съм реалист.

-  Много добре! Значи не трябва да заспивате. Щом се считате  реалист,  сигурно  ще  ме  разберете,   аз  съм истински реалист. С тази надежда ви моля за  помощ.

-  Казах ви вече, че няма да получите м петак.

-  Не става дума за пари. Искам нещо съвсем раз­лично. Ето бележник и молив. Напишете ми адресите на всички театри и затвори в Хелзинки. Имайте пред вид, че ще мога да остана в града само два дни.

Отстъпих пред молбата на моя спътник и записах в бележника адресите на 11 театъра, два затвора н два приюта за душевноболни - за всеки случай. Връщай­ки го на притежателя му, аз попитах с какво се зани­мава н той ми разказа следната история:

-  Привърженик  съм  на   новия  реалистичен  театър. Пътувам по света, изнасям лекции и преподавам. Моята страна финансира тези пътувания в знак на при­знателност за честта и славата, които й нося от много години. Моята концепция за театъра се основава на убеждението, че една реалистична пиеса трябва да бъде действително реалистична. Ако драматургът пише за проститутка, жената, която изпълнява ролята, тряб­ва да бъде истинска проститутка. Ще реша проблема много лесно -  основавам актьорски студии към някой публичен дом. Актьорски студии могат да бъдат основани и към затворите. Знаете, че в Шекспировите пиеси например героите и злодеите умират, прободсни от шпага или намушкани с кинжал. Смешно е, когато актьорите, убити в пиесата, след това се появяват на сцената да приемат аплодисментите и цветята на публиката. Та­кива палячовщини нямат нищо общо с реалистичния театър, защото лишават зрителя от илюзиите му. Зри­телят иска пълна компенсация за парите си, затова труповете на убитите трябва да се натрупват на сце­ната след представлението. Трагедиите са страшно по­пулярни днес, а и няма недостиг на актьори. В ки­лиите за осъдени на смърт в нашите затвори винаги могат да се намерят хора, които се страхуват от елек­трическия стол, газовата камера или бесилката. Но ако им дадат роля в някоя пиеса, те с чест ще оставят главите си на сцената, като си въобразяват, че са важ­ни фигури в световната история. Ако смъртните при­съди се изпълняват по този начин, над главите им ще засияе ореолът на изключителността, а зрителят ще бъде сигурен, че гледа съвременен реализъм. Ако се основат актьорски студии към затворите, това ще бъде най-великото художествено постижение на века. Там ще има и класове по киноизкуство, къ­дето ще се обучават тези, които ще бъдат убивани - негри или индианци, - и които ще задоволяват нуж­дите на филмовата индустрия. От тях ще се иска да участвуват само в една роля, защото във филм, който е действително реалистичен, не се стреля с дървени патрони, а с истински. Освен това няма нужда да иг­раят ролята на хора, които ги убиват, защото в тези филми наистина се убива. Веднъж завинаги.

Реалистичният театър също има огромно морално въздействие. Принуждава зрителя постепенно да разбере каква чест е да се умре от шпага или куршум. Така реалистичният театър възпитава у гражданите желанието да защищават страната си и ги учи да пре­зират смъртта. Героят, който умира, наръгай с кин­жал, не ще се нуждае вече от петна от червено вино или малинов конфитюр; собствената му кръв ще свър-ши това. Защо да екзекутираме осъдените на смърт, когато те са така жизнено необходими на театъра? Из­ключително важно с да се организират актьорски сту­дии за осъдените на смърт в затворите по целия свят. Ако има излишък от такива актьори, проблемът може да се разреши, като се подпали война в някоя далечна страна и осъдените се изпратят там на предните ли­нии. Така те няма да умрат като престъпници, а като славни герои на своите страни...

- Моля, загасете цигарите  и затегнете коланите! -прозвуча гласът на стюардесата.

Моят спътник отново отказа да затегне предпазния колан, като непрекъснато повтаряше, че е свободен човек. Самолетът кацна и той първи изскочи навън. Гореше от нетърпение да види театрите н затворите. И въпреки че бе подчертал няколко пъти, че няма тайни от мен, не ми каза името си, адреса и подан­ството.

Цяла седмица мина от срещата ни, но не чух н не прочетох нищо за пребиваването му във Финландия - нито въз вестниците, нито по радиото. Започвам да се страхувам, че първият адрес, който е избрал за посе­щение, е на известна клиника за душевноболни. Както виждате, аз също съм реалист.

Превод от английски: Божидар Стойков