Крайно време беше да се случи театъра с “покушението” срещу Доган пред камерите на много телевизии и гарантирани милиарди зрители от цял свят. Почти 2 десетилетия, противно на всякакви рационални и емоционарни съображения, демократични мнозинства и нагласи, за ужас на огромната част от българите, Доган игра ролята на гуру на българската политика.  Ясно беше, че успешно изиграната наскоро роля на хидроинженер пред българския съд е твърде тясна за артистичния му размах и необуздано въображение, въпреки съвсем нелошия хонорар от милион и половина.  

Спектакъла се състоя, гастролира и пожъна небивал успех по световните медии, внесе настроение и надежда в обезкуражения български народ. Макар и в епичната роля на похитен общественик, изпълнението на Доган беше засенчено от новоизгрялата звезда на българския театрално-политическе небосклон Октай Енимехмедов. Талантливият петокурсник от университета, подготвящ хидроинженери, съумя убедително да изскочи извън рамките на  отредената му поддържаща роля и от второстепенна, безапелационно да я превърне в главна. Вероятно факта, че хидроинженер за няколко живота не би могъл да заработи едногодишния хорнорар за “хидроинженерските” услуги на Доган, е спомогнал за талантливата изява и молбата за прошка на Октай до майка му, че нямало да завърши университета.   

Своеволието на дебютанта обаче хвърли в смъртен смут и ужас сценаристи и режисьори на политическия спектакъл у нас, и поразени от дръзкото посегателство върху главната роля на своя довереник, отправиха отчаяни апели към Европа и света за помощ. Какви са били замислите на техния спектакъл не знаем, но мисля, че това си е лично тяхна грижа и не трябва да ни занимават с нея, както ние не ги занимаваме прекалено с нашите лични грижи.

Доган съвсем не е единственият играч на политическата сцена, представящ актьорски превъплъщения за национална политика. През 1999 – 2000, когато изглеждаше непоклатимо впечатлението, че България за първи път от близо 20 години се е сдобила с правителство, способно да й осигури стремителен икономически възход, залинелият българският политически театър изживя своя ренесанс.

Началото беше дадено с изявлението на един непопулярен политик, който заяви, че “корупцията е превърната в държавна политика”. Макар лишено от какъвто и да било рационален смисъл, повтарянето на това клеветническо по дефиниция театрално изявление, с необходимият апломб направи от невзрачният лидер на БСП Георги Първанов ярка политическа фигура.

Някой ще възрази, че това нямаше как да стане без предварителното подгряване на публиката от пошли, но щедро финансирани шоумени, медии и проблясващи с тяхна помощ национални менторски “надполитически” кръгове, гръмко парадиращи да бъдат единствено загрижените за бъднините на България.

Това обаче не променя факта, че използватнето като мантра на театралната реплика за превръщането на корупцията в политика, придаде необходимият целенасочен имидж на безличният, противоречив и хаотичен лидер на БСП Първанов и го направи държавен глава. Това нямаше как да се случи без трогателната единодушна партийна подкрепа, но тъй като пресният спомен от политиката на БСП все още не позволяваше тя да заеме централното място в българската политика, се наложи включването на нови герои.

Първо се появи едно момиченце с големи невинни очи и надпис върху предизвикателно издутата си тениска: “Срам ни е от вас”. В пряка връзка с въпроса за основателността на срама върху атрактивните дамски атрибути на момиченцето с големите очи, дългоочокваният български цар се завърна от изгнание, приемайки новаторското в световен мащаб превъплъщение на цар в премиер с държавен глава комунист. Царя направи срамежливото момиченце с големите очи министър, но то се оказа толкова безсрамно и алчно, че се наложи не само спешно, но и панически да го крият от очите на обществеността.

 Царят-премиер, привлечен от надписа върху атрактивните момински прелести на срамежливото момиченце с големите очи, което в качеството си на министър се оказа откровено безсрамно и алчно, трябваше да оправдае гласуваното му доверие и върнатите гори, поради което дипломатично си замълча за заблудата, в която го въвлече изявлението върху прекрасните гърди на срамежливото момиченце с големите очи, което в качеството си на негов министър се оказа откровено безсрамно и алчно.

За да прикрие пагубното си преувличане по чисто театралната постановка с надписа върху гърдите на момиченцето с големите очи, царят-премиер продължи да мълчи дипломатично и когато безличният някога Първанов, в качеството си на държавен глава се възползва от премиерстването на царя, за да повтаря, че преди царското правителство, корупцията е била превърната в държавна политика. Царската солидарност с мантрата за “копупцията превърната в политика”, затвърди имиджа на Първанов като титан на българската политическо-театрална сцена и му донесе втори президентски мандат.

Царят и партията му изпаднаха от политиката заради царската разсеяност пред утвърждаването на Първановата мантра, че “корупцията е превърната в държавна политика”. Все още ужасеният от тази мантра избирател помисли, че щом царят-премиер чинно мълчи пред Първанов, значи държавният глава адресира твърденията си и за неговото правителство, а царят е приел корупцията за нещо нормално. 

С мълчанието си царят затри собствената си партия и поднесе на тепсия огомната част от избирателите си на БСП, превръщайки я през 2005 г. в парламентарна сила №1. БСП частично му върна жеста, като за утеха на феновете му включи в правителствения състав и 1-2 члена на извънпарламентарната вече царска партия. Вторият мандат на Първанов и мандата на тройната коалиция, макар и невероятно силно благоприятствани от политическата и икономическата конюнктура в Европа, разкри пред голяма част от избирателите пълната бутафорност Първановия апломб за “корупцията, превърната в държавна политика”, а изборите след това бяха спечелени от ГЕРБ.

В политическата борба от 2009 насам, политическия театър е напрегнал всички свои ресурси в неистово усилие за оцеляване. Приписването на резултатите от собствените дела, например засилващата си поляризацията между  бедни и богати с плоския данък, въведен от тройната коалиция, се приписва на настоящите политики с неотразимо актьорско присъствие в публичното пространство. Унищожителното въздействие на това запленяващо актьорско майсторство върху обществения и стопански живот може да се обясни само с това, че актьорите не разбират за какво говорят.

Очевидно е обаче, че и голямата част от феновете на тези актьори също не разбират онова, което бурно аплодират. Съвместимостта между плосък данък и честване на партизани е ретрограден, но ярък пример за това неразбиране. По-модерен пример е комбинацията от плосък данък с непоносимост към пазара. Множество подобни абсурдни комбинации само илюстрира отчаяната борба на театралните дейци за оцеляване на политическата сцена, където са избрали да се подвизават.  

Показателен е факта, че в последните президентски избори, БСП бяха заложили на популярността на професионален актьор. След загубата на изборите, отчетоха като грешка, че не кандидатираха актьора за президент, а само за негов заместник. Това, че човекът е полуграмотен, за никого от БСП и фенове не представлява реален проблем. Обратното,  предварително са се постарали предостатъчно, за да изкарат опонентите си не по-малко неграмотни, сякаш няма по-нормално нещо от това борбата за власт да се води между неграмотни. В неграмотността си, обещаха на електората управление по доказаната формула за гражданска война: “Президентство срещу правителство”, а оглупелия им електорат се тръшкаше от мъка, че популярността на актьора се оказа недостатъчна да осигури победа на кръвожадната формула.

Пълното отчуждаване от реалната политика и подмяната й с театрални постановки доведе до това, че в политическото си бездарие, само преди месеци, лидерът на БСП се опита да повтори тактиката на Първанов за домогване до властта. Дори изявлението, което Станишев се опита да превърне в знаме за сплотяване на БСП, беше удивително близко копие на Първановото: “Корупцията е издигната в ранг на държавна политика”, което Станишев промени на “Насилието е издигнато в ранг на държавна политика”.  

Изявлението му обаче отекна като глас в пустиня. След като повтори изявлението си и в отговор на опита получи само саркастични подигравки за неуместното плагиатство, известно време изглеждаше, че Станишев се е отказал да плаши публиката с насилие от страна на управляващите.

Изчака няколко месеца, след което го чухме сам да плаши управляващите с насилствено завземане на властта. Какво се криело зад тази заплаха, стана ясно от “покушението” срещу Доган. Веднага след покушението видяхме как Първанов, Станишев и ДПС в един глас измъкнаха от гардероба предупреждението на скелетите в него: “Демокрацията е в опасност!!!”. Това, по тяхната логика, очевидно оправдава АБСОЛЮТНО всичко от тяхна страна.

Явно вече е време политическия театър да бъде заменен от реална политика.

да анализирам присъствието на бсп и дпс в бългърската политика, защото са една огромна лъжа. Екшъните, които разиграват не трябва да ни интересуват. Обсъждайки ги, ние им придаваме значение, каквото те нямат. Бил Доган "голям политик" - друг път - това е най неграмотния човек, когото познавам!
Нека се вземем в ръце и продължим без тях да работим за България.

Добре казано и аз съм напълно съгласен с теб. По същия начин мислехме и в СДС и работехме за България без да мислим какво губим лично (поне огромната част от нас), но подценихме значението на ненаказаното клеветничество, което ни маргинализира и ликвидира като реформаторска сила.

Като си спомня колко наивно през 1992 правителството на СДС заяви, че няма да отговаря на медийни провокации, на което Жельо Желев на специална пресконференция отговори, че правителството е обявило война на медиите и как това послужи като сигнал за открита атака на всички срещу СДС и откритото материално “поощряване” с по апартамент на 16 или 18 депутата от СДС да гласуват с БСП и ДПС срещу правителството си... (поне на нас ни го призна нашият народен избраник, бяха го убедили, че прави голяма услуга на България и даже част от избирателите тръгнаха с него).

Така, на цената на 16-18 апартамента, правителството на СДС беше свалено по инициатива на “съюзника” на СДС – Доган (имаха даже вицепремиер, Матинчев от ДПС се казваше, но Доган напираше да “разпределя порциите на финансирането в държавата"…, а когато дойде Беровото правителство и момчетата с дебелите вратове, джиповете и бухалките тръгнаха открито по улиците и влизаха където можеха да изкрънкат нещо, никой от нас не предполагаше, че партийното клеветничество може да е е толкова нагло, че да продължи самодоволно да лъже още 3 години хората, че все още управлява СДС и, че хората може да са толкова тъпи, че да вярват на подобни безумни лъжи само, защото ги пише във вестниците или защото някои целенасочено си ги повтарят като латерни. Накрая спестителите се разделиха с парите си, банките фалираха, бая хора измряха от липса на средства за лекарства, грижи и средства за съществуване, но лъжите надживяха сломените.

Нека никога не забравяме тези горчиви уроци, защото днешните политически театри се правят от същите хора, които тогава не се поколебаха да хвърлят България в краката на мафията за още 5 години - докато отново правителството на СДС сложи край на произвола, но докато работеше отново му забиха нож в гърба по същия подъл начин.

Нека никога да не забравяме горчивите уроци на миналото!